Лети, Лола, лети...
Майките, които не са вече живи и отсъстващите бащи, времето, което изтича... пясъчният часовник, чиято досадна струйка гъделичка Вселената и дълбае трапчинка на коляното й.
Ако Селина Ангелова бе родена по други географски ширини, книгата й щеше най-вероятно да вдигне врява и авторката вече щеше да е скандално известна... Тук нещата се случват по по-различен начин. Трудно е която и да било дама да задържи вниманието на читателя без, след някоя и друга година, недоизживялата патриархално-социалистическите си нагласи публика вече да свърже с друго лице думите, направили й впечатление.
България е и си остава място, където мъжете определят... Дори и тази ярка и болезнена книга, в която загадката дали двете дами са две различни момичета или различните същности на едно, остава... Дори и в нея най-впечатляващи са образите на бащите и авторитетите - Бъроуз, Гинзбърг, чичо Алекс...[[more]]Вероятно моето безгрижно лекомислие априори не приема образа на бащата като определящ, не си пада по авторитетите и твърде много държи на женската солидарност, така че книгата някак не е точно моята... Макар че поривът за откъсване от вграждането ни в осемчасовия работен ден и социалните роли, предопределени за пораснали момичета, да ми е близък. Все пак... пътят не е само фактическото действие, а състояние на душата.
Затова лети...
