Миленита, момичето, което по-често сме свикнали да слушаме (да, няма как да не сте си припявали стотици пъти "Черни котараци" или "Пия за Мария"), но и сме гледали неведнъж на малкия и големия екран, сега ще ви покажем в друга светлина. Защото тя умее да си служи с думите, да преминава през тях с финото си чувство за хумор, за да ни представя живота такъв, какъвто е, но често забравяме да го видим от хубавата му страна. А този текст е само началото и нямаме търпение да видим с какво ще ни изненада следващия път...
Привет, Момичета от града. Привет. Как сте? Хубави ли се чувствате днес? Идвам да споделя с вас един подарък, който тази сутрин животът най-неочаквано ми направи. Чудесен, практичен, а най-вероятно и заслужен подарък. Който бих могла да преподаря и на вас сега. Подаръкът е просто една дума. Една магическа дума. Думата "достатъчно". И при това – чак да не повярваш – достатъчно, в добрия смисъл!
Какво се случи? Ами тази сутрин като станах и се погледнах в огледалото, най-изненадващо за самата себе си заключих, че съм д о с т а т ъ ч н о х у б а в а. OMG, WTF? Достатъчно хубава? Ей богу, вече е минал сигурно половината ми живот, ама точно тая мисъл не ми беше хрумвала. Чак не ми се вярва. Ама ей на, спонтанно, реших, че съм си съвсем достатъчно хубава. Е, естествено, на второ гледане веднага допуснах, че може и по-хубава да съм. Там кремове, фризьори, фитнеси, филъри, ала-бала... не съм много запозната. А даже и още по-лесно може да стане – ако спя денонощно в продължение на една седмица, примерно. Или я направо един месец, за по-сигурно. В Родопите, примерно, или на каравана на морето, ако може? Ми не, за момента не може. Ми ок. "Значи за момента е това. Чудесно" – усмихнах се в огледалото. А след малко чувството даже се подсили, защото се събуди и 5-годишната ми дъщеря, която ме увери, без даже да я питам, че съм най-хубавата майка на света. Знаете как е, вероятно и вашите деца ви го казват, често или поне понякога. Та така, който ме обича, ме обича и така. За останалите – какво ми пука?
И от тези разсъждения изведнъж се почувствах по някакъв много бърз и лесен начин доста добре. И като взех, че си я харесах тая дума "достатъчно"...
Огледах се наоколо и избрах да стигна до извода, че вкъщи е достатъчно чисто. Факт, засъхналото петно от замърсяване с неизвестен произход седи на пода в кухнята втори ден. Даже, първо, бяха две почти идентични петна, едното го изчистих, но за другото не остана време, защото точно тогава ми звънна телефонът, по работен повод, и се заговорих и оттогава не съм имала време да се наведа за това второ петно. Честно, не съм имала време. А може и настроение да не съм имала, знам ли? И сега нямам настроение да се навеждам. Така че за момента мисля да го оставя така тука това второ петно. Нека си поседи още малко, нека си поживее.
Да бъдем хора, живей и остави другите да живеят, не гледай петното на пода, виж слънцето как весело се отразява в него, и т.н. Айе!
Естествено, съвсем видима е и купчината с мръсни чинии от снощи. Другата ми дъщеря, 13-годишна, неуслужливо е забравила да ги измие. Тя редовно забравя да ги мие и изобщо е над тия неща, и като цяло си живее доста весело, с убеждението, че вкъщи някак винаги е достатъчно чисто. Колкото и според мене да не е. И че има по-важни неща в живота, например човек просто да му се наслаждава. Но за разлика от други пъти, днес реших ей така просто да се доверя на нейната преценка за нещата. Това момиче е толкова готино, толкова засмяно, свежо, весело и щастливо. Защо пък да не й се доверя? Доверих й се и игнорирах чиниите в кухнята.
Но пък в банята видях коша с прането. И се замислих. Тоя кош сега полупразен ли е или полупълен? В смисъл – има достатъчно пране, за да пусна пералня, но имам и повече от достатъчно количество изпрани дрехи, които да облека. О, да! Дрехи определено имам повече от достатъчно. Ми айде да я скипна сега тая пералня? Може ли? Може, разбира се! Разрешавам си! Готово! Игнорирам коша. И тука вече направо се влюбих в тая дума "достатъчно".
Замислих се: кое всъщност не ми е достатъчно? Парите? Или работата? Щото аз, вече от 15-тина години, откакто се появи първородният ми син, някак имам субективното усещане, че предостатъчно работя. Като цяло даже мисля, че достатъчно работя цял живот, честно. В 7 като стана и почвам и до вечерта почти не сядам. И не говоря за работата за пари, нали. Тя си е съвсем отделно. Тя е допълнителна на основната работа. Сега, вече парите дали стигат, това е друг въпрос. Което ме подсеща, че наближава 10-о число. А числото 10 при мен вече е неразривно свързано в психиката ми с плащането на наема. Но както казва една приятелка: "ти, ако летиш, един наем ли ще ти отреже крилото?" И реших, че както все уж не ни стигат парите, така все ни стигат. Да бе, честно. Плащам ли наема? До този момент – винаги, на 10-о число. Е, един-два пъти да съм го платила на 11-о или на 12-о... Но като цяло, да. Плащам го. Плащам ли сметките? Плащам ги. Някой вкъщи гладува ли? Не. Имат ли всички играчки, телефони, таблети, компютри и кви ли не джаджи и джунджурии? Имат. Кой ги е купил? Не знам. Някой.
Те тия деца си имат бащи, баби, дядовци, чичовци, лели... И ще продължават да си имат, така че спокойно. За нищо не се сещам, което истински да ни липсва, за да сме щастливи. Даже ми остава и за цветя всяка седмица да си купувам. Гледам ги на терасата. Всъщност излъгах малко по-горе, че сутрин като стана и не сядам до вечерта. Напротив, ако е слънчево, още щом стана на тая тераса сядам да си изпия кафето. Сред цветята. И чувството ми е достатъчно, за да съхрани усещането ми за красота и хармония през целия ден. Да бе, честно.
Ама най-важното: здравето! Достатъчно здрава ли съм? Е как да не съм! Драгалевци – Бай Кръстьо го правя за час. Нанагорнището. Вярно, от година някъде или две ще станат, ме боли вратът, понякога и кръстът, но все нещо отлагам да ида. Има един лаф, "не ми стига време". Реално и времето ми е достатъчно, явно е въпрос на желание. Явно не ме боли достатъчно. Но непременно ще отида, непременно. Другата седмица.
Та така, момичета. Тази сутрин осъзнах, че половината ми живот мина, а все някак съм я пренебрегвала тази дума "достатъчно". А защо? От някакви нереалистични очаквания ли, от някакви свръхамбиции ли, от липса на съвсем просто, логическо мислене ли?
Преди малко дъщеря ми, тийнейджърката, с обичайното си весело настроение ми съобщи, че има четворка по нещо си. Не можах да запомня по какво, сори. Явно не ми е достатъчно важно. Та, сетих се за един лаф на майка ми, веднъж брат ми като пристигна с петица. И тя като му се разлюти: "Каква е тая петица? Петицата е крачка към четворката!". Понякога никак не искам да съм като майка ми. Затова се усмихнах на дъщеря ми, в отговор на нейната усмивка, и просто й казах "браво". Защото, ако трябва да сме точни, официалното наименование на тази оценка, както се изписва тя в ученическия бележник, май е "добър, 4"? Та, какво? Не е достатъчно да си добър ли? Трябва да си много добър? Много по-добър? Предобър? Отличен? Отличен 6? Отличен 10? Аха, а защо? Кой го казва? И какво от това? И какво ако този хипотетичен "някой", примерно, е избрал да мисли за мен, или за себе си, за всички, за света, за вселената, че тя не е достатъчно хубава? Защо трябва да му вярвам? На мен ми стига всичко.
Имам деца, приятели цветя, слънце. И вие може би ги имате. Много от нас ги имат, и даже това ми е достатъчно, за да се усмихна ей сега и да заключа, че животът предимно е прекрасен.
Та така, заплювам си я от днес тая дума "достатъчно". Ще си я повтарям всеки ден и ще й благодаря, че дойде при мене. Достатъчно хубава жена съм. Достатъчно добра майка. Достатъчно добре готвя. Достатъчно добре и бързо паркирам и достатъчно учтива бях с киселия чичак зад мен, който не мислеше така. Достатъчно направих за гълъба, който агонизираше пред блока и който гаргите вече нападаха с човки, още е жив. Качих го горе, сложих му храна, вода, кашон, погалих го леко даже... Вярно, умря след час. Но поне умря в по-спокойна и приятна обстановка. Ами, това е, изпратих го и благодарих, че аз пък продължавам в живота. Достатъчно жива и щастлива.
Иначе, с ръка на сърцето, дрехи и цветя ще продължа да си купувам. Те тия май никога не стигат. Жена съм, какво да направя? Но ето, обличам новата червена рокля и излизам на слънце. Чао и поздрави!
...Всъщност, не знам дали "поздрави" или просто "здрави".
