Журналист, писател, пътешественик, сценарист, радиоводещ, любимка на децата... През годините Петя Кокудева не спира да събира истории, да наблюдава, да черпи енергия от движението, да се променя. Повече от всичко обича да пътешества по света, да спи до късно и да чете книги за деца - сред любимите й са поредицата за муминтроловете на Туве Янсон, стихотворенията на Шел Силвърстийн и Джани Родари.
Ако искате да усетите гъделичкащото неспокойство на любопитството, доверете се на момиче като нея. Тя е автор на детските книги "Лупо и Тумба" (в две части), създадени заедно с италианската илюстраторка Ромина Беневенти, сборниците с детски стихове "Лулу", "Питанки", "Малки същества", както и на пътешественическата книга "Поздрави от синята палатка" (изд. "Жанет 45"), в която тя ще ви разкаже близо сто истории от различни точки на света.
Как пътува Петя в условията на карантина и накъде се отправят мислите й по Великден? Прочетете във вдъхновяващия й разказ.
***
По Великден, залостена у дома, си спомням за Джошуа Слокъм - първия мореплавател, който прави сам околосветска обиколка с яхта. Въпреки че е кръстосвал световните води надлъж и нашир, Слокъм до края на живота си не се научава да плува.
Колко утешително е да знаеш, че в нас, хората, могат да съжителстват добросъседски такива привидно несъвместими разнопосочия и контрасти.
После се сещам за берберския пътешественик Ибн Батута. Веднъж той бил част от екипажа на два заедно плаващи кораба. В един град решил да слезе - да се помоли в местния храм. За беда, докато се молел, единият кораб пламнал и изгорял. Батута се втурнал към другия, обаче се оказало, че той вече е отплавал без него. Окахърил се пътешественикът, без да подозира, че само след няколко дни корабът, който изпуснал, щял да бъде отвлечен от пирати.
И ето пак: каква утеха е да знаеш, че бедата неподозирано може да се обърне в спасение, а ти - от окаяник в късметлия.
Ами, историята на Марта! В края на 60-те нюйоркската балерина Марта Бекет е на 42. Един ден, докато е на път, тя спуква гума в затънтеното градче Death Valley Junction. Чакайки да сменят гумата, Марта решава да пообиколи пустия град. Така случайно се натъква на изоставена театрална зала, фрашкана с боклуци. Гледката и атмосферата вътре припалват у балерината неочакван импулс - да остане да живее в градчето, за да съживи театъра. Първият път, когато танцува балет на тази сцена, Марта е на 43, а публиката й се състои от 12 души. Понякога танцува пред двама души, а друг път няма дори един зрител. Това обаче не я сломява, а я довежда до идея: да изрисува стените на цялата театрална зала с възторжена публика, та дори когато няма пукнат човек в публиката - да има за кого да танцува. За последно Марта Бекет излиза на своята сцена, когато е на 87 години, а публиката - не тази по стените, а истинска, я изпраща на крака.
Историите на хората (често най-обикновени хора) винаги ми носят лековита утеха.
В тях всичко е така естествено примесено - неотделима е радостта от тъгата, успяването от провала; неоткроимо е кога точно бедата става приключение, а нелепицата прелива във философия. Когато човек се захранва редовно с такива истории, полека разбира, че няма вече желание да дели всичко на хубаво и лошо, на полезно и вредно, на сигурно и опасно. Затова ми се нрави много ескимоската поезия - тя е тъкмо такова кълбо от противоречиви нишки: хем чепата, хем деликатна; ту хашлашка, ту наивна. Един постоянен, неочакван обрат.
Песен за пролетта
(Ескимоска песен от източна Гренландия. Превод на английски: Tom Lowenstein; Преводът на български е мой.)
Ля-ля-ля
навън с каяка бях
и плавах към брега.
Ля-ля-ля
и снежна пряспа
се топеше.
Ля-ля-ля
знаех си, бе, пролет иде.
Избутахме я и тая зимица.
Ля-ля-ля
ама ме хвана страх,
че съм бая слаб.
Толкова слаб
да я понеса цялата тая красота.
Ля-ля-ля.
Автор: Петя Кокудева
Ина Иванова: "Пиша писмо до безметежния Пловдив, в който довчера живеех с любов"
