Звезди

Писмото на Франк Синатра до Джордж Майкъл

За умението да бъдеш благодарен

Преди повече от 30 години Джордж Майкъл дава интервю пред списание Los Angeles Times’ Calendar.  Броят излиза през септември 1990 г., а в него Майкъл, тогава само на 27 години, обсъжда нарастващото си разочарование от международната слава.

След интервюто легендарният певец, актьор и носител на „Оскар“ Франк Синатра, който по това време е на 74 години, изпраща отворено писмо до списанието и до Джордж Майкъл. 

Ето какво гласи то:

9 септември, 1990

Скъпи приятели,

Когато видях корицата с Джордж Майкъл и заглавието “Колебанията на поп звездата”, първото, което ми хрумна, беше колко трябва да е благодарен на Господ всеки ден, защото се събужда и има всичко. По този начин бихме станали двама, които благодарим на Бог всяка сутрин.

Не разбирам мъж, който живее “с надеждата да намали мощта на славата си”. Та това е дете, което е мечтало да бъде поп звезда още когато е било на 7 години.  И сега, когато е страхотен изпълнител и автор на песни на 27, той иска да се откаже от това, за което милиони надарени младежи по целия свят биха застреляли баба – само една частица от това, за което той се оплаква.

Хайде, Джордж, отпусни се. Разпери криле, за да изтупаш застоелия прах от тях и нека те понесат към Луната, която желаеш. Бъди благодарен, че носиш със себе си товар, който всички ние носим още от онези далечни безсънни нощи, в които сме заспивали в автобуса и сме помагали на шофьора да разтовари музикалните инструменти.

И да не говорим повече за „трагедията на славата“.

Трагедията на славата е, когато никой не се появява и пееш на чистачката в някоя празна зала, която не е виждала зрител от нощта на Свети Суитин. Ти дори не трябва да се тревожиш за това. Стоиш на върха на висока стълба, наречена „Слава“, благодарение на феновете, които бяха там, когато ти е било самотно.

Талантът не трябва да се пилее.

Тези, които го имат, а ти очевидно го имаш, или днешната корица щеше да е за Руди Вали…  Та тези, които имат талант, трябва да го прегърнат, да го приемат, да го подхранват и да го споделят, за да не им бъде отнет толкова бързо, колкото е бил даден.

Повярвай ми. Бил съм там.

Франк Синатра

 

 

Едит Пиаф и Марсел Сердан – животът в розово