Общество

До РПУ-то и назад

Размисли по пътя след една жалба и един ритник в стомаха.

До РПУ-то и назад

Снимка: kaboompics.com

Кампанията "Не си сама - Заедно срещу насилието" вече е факт. Покрай работата си около нея научих много неща, които ми се искаше да съм знаела преди една година, когато виках за помощ, а не получавах такава дори и от себе си.

Научих малки, но безценни детайли като например факта, че има денонощна безплатна телефонна линия (безплатна е важно уточнение, защото често жените, поставени под контрол от мъжете си, не успяват да платят сметките си), на която можеш да получиш адекватен съвет и насоки как да подобриш положението си. Също пояснението, че след акт на домашно насилие не трябва да търсиш правата си в районното полицейско управление, а в районния съд, където могат бързо да реагират и в рамките на 24 часа да получиш заповед за незабавна защита. Когато притежаваш такъв документ, законът може да те защити. Донякъде. Убитата показно в заведение Елена имаше ограничителна заповед срещу бившия си съпруг, а сега има некролози.

Още един важен факт, който научих покрай кампанията: близките на жертви на домашно насилие могат да пуснат жалба от тяхно име и процедурата да се задейства. Тъй като е ясно, че жената, вече попаднала в този до голяма степен психологически капан, не може да се погрижи сама за себе си, близките й имат това право - родителите, братята и сестрите и децата й. Те могат да я представляват, когато тя се е отказала от себе си.

Научих също, че личната ми история не е нищо особено. Първо, защото има далеч по-тежки, и второ, защото отсъства какъвто и да е елемент на уникалност - моето поведение е описано в учебниците и в протоколите на психолозите, неговото поведение също е добре обобщено, все едно някой е живял у дома и си е водил записки... 

Когато с Момичетата от града за първи път обсъждахме статистиката, че всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие, бяхме четири жени в стаята. Те не подозираха, че аз от три години имам подобен казус в живота си, с което потвърждаваме преброяването. Можеше да не им споделям и така статистиката щеше да остане празна. Такава може би си я представят много от вас точно защото не знаят колко жени познават, които се страхуват как ще приключи денят им, но още повече се страхуват да споделят. 

И тук веднага идва нуждата от оправдаване... Той всъщност не ме е бил, два шамара са друго. Да, веднъж ме е влачил за косата по земята, но и аз прекалих - гримирах се в момент, в който той се прибира пиян и гневен и му е лесно да допусне, че се глася за друг. Да, да, психическият тормоз е постоянен, защото трябва да се чувствам виновна за поведението му, все някой от нас трябва да я износи тази вина, но той също е нещастен. Не, не съм казала на близките си, защото не искам да го намразят....Ей така се оправдаваме, оправдаваме мъжете си и продължаваме напред, докато от един бърз шамар не оглушеем или докато съседите не започнат да викат полиция, защото ти твоето право на живот и здраве си го хвърлила в кофата за боклук, но другите се грижат за теб. Ако имаш късмет.

Как се измъкнах аз ли? Не може да се каже, че съм го направила докрай. Дори днес, вместо да събирам информация за текст на тема "профилът на насилника", по ирония на съдбата давах обяснения в полицията и се страхувах за физическата си цялост. Сутринта бившият ми партньор


беше проникнал в новия ми дом и обезумял от ревност съобщи, крещейки, на всички мои нови съседи, че съм к*рва и че сега ще видя какво значи смърт. Заплаха за убийство - нищо ново. Докато живеехме още заедно, си фантазираше как ме изхвърля през терасата от седмия етаж. Или взима детето и бяга в Нова Зеландия, след като мен ме е убил и залял с бетон, за да не ме намерят. Законът обаче приема доста сериозно подобен вид заплахи и този път смятам да се възползвам от това!

Блъсна ме също така, не разчиташе само на виковете, за да ме убеди, че той е прав, а аз съм боклук. Ритна ме в корема като знак на контрол и напомняне кой е силният тук. Аз се засмях, съвсем сериозно ви казвам. Може би това е знак, че съм се измъкнала. Стана ми смешно, защото вече съм поела защитата си, имам заведена една жалба и след тази нова проява ми стана ясно, че този път ще съм длъжна да продължа по съдебния път, а не по пътя на прошките, състраданието и идеалистичната представа, че двама зрели хора могат да отглеждат заедно общото си дете, без да издевателстват един над друг.

След като звъннах на 112, той избяга, строшавайки нещо дребно на излизане. Полицаите не го откриха, когато дойдоха, но бяха изключително внимателни. За три години съм звъняла на 112 около шест пъти и след крехкия дебат около домашното насилие напоследък, а и след жените, заплатили с живота си, за да се говори за това, реакцията им е все по-адекватна. Сега за първи път, след като си записаха данните, които им дадох, не се отказаха, а подробно ме разпитаха как изглежда мъжът и се пуснаха на обиколка из квартала. Намерили са го и са го задържали. Звъннаха ми, ако искам да подам писмено жалба в районното, защото те работят по случая очевидно активно.

Така ние се озовахме в едно и също РПУ, но той от страната на задържаните, а на мен ми връчиха лист и химикалка. Чувах го как крещи от другата страна, че иска да го пуснат, какво правел с жена си, било негова работа. Отърсих се от това натрапчиво притежание, което явно в началото ми е харесвало, щом се оставих във водовъртежа му. Напомних си, че не съм ничия друга освен своя собствена и започнах да пиша. Изпитвах вина, докато той им викаше. Все едно крясъците от спалнята ми бяха пуснати на високоговорител, все едно някой жонглираше с бельото и личните ми дневници едновременно пред милионна аудитория. Неудобно ми беше, защото за всички ставаше ясно какво съм слушала у нас в лошите дни и какво съм се старала да крия, за да не излиза по-далеч от дома.

Следващите 24 часа ще бъдат особено спокойни за мен, защото ще знам, че никой няма да ме нападне от ъгъла със заплахи и обвинения, няма да има телефонен тормоз или молби да се върна, няма да се поддавам и да ходя на гости с топла вечеря, за да помагам там, където имах нужда от помощ аз. После ще го пуснат от РПУ-то, аз ще съм събрала данните за статията по въпроса с профила на насилника и при все че ще съм по-осведомена, отново ще бъда изложена на риск. А той няма да получи помощ от никъде, защото програмите за справяне с гнева и агресията у нас са пожелателни, почти несъществуващи и влизайки в графата "насилник", той там и ще си остане.

Това също е част от борбата ни в кампанията "Не си сама - Заедно срещу насилието" - да се създаде механизъм, по който помощ да получават не само жените и децата, но и мъжете, защото ако сметнем, че един на всеки четирима упражнява домашно насилие, то явно много мъже в обществото ни имат проблем. Което за пореден път доказва, че домашното насилие не е казус само на жените, а на цялото общество.

 

Момичета, създадохме FB групата „Не си сама - Заедно срещу Насилието“, за да покажем подкрепата си към хилядите жени в България, които са принудени да страдат от насилие у дома. С нашата кампания искаме да допринесем за създаването на климат на нулева търпимост към домашното насилие в българското общество и в крайна сметка да помогнем за намаляването на мащабите на този чудовищен проблем. Присъединете се към нас!