Родена на 27 октомври 1932 г. в Бостън, Силвия Плат e един от най-значимите и оригинални автори на XX век. Емблематичността й освен от безспорния й талант идва и от придобилото гражданственост понятие "стъклен похлупак", използвано да означи онези нерегламентирани и невидими граници, стоящи пред жените, границите, които ограничават кариерното и личностното им развитие. Това понятие дължим на единствения публикуван през януари 1963 г. под псевдонима Виктория Лукас роман на Силвия Плат, базиран на автобиографични факти и собствени усещания и чувства, посрещнат студено и безразлично от критиката.
Талантлива, свръхчувствителна, непримиряваща се с "нещата по подразбиране", лесно изпадаща в униние, лекуваща се от депресия, Силвия Плат има живот, изпълнен с трагични обрати. Този живот завършва със самоубийство в една кухня на "Фицрой Роуд" в Лондон, в къща с възпоменателна табела, че там някога е живял ирландският поет Уилям Бътлър Йейтс.
Според каноните на днешните времена тази жена е неразбираема.
Отмятаме, че е болна, и успокоени продължаваме. E, една "откачалка" се е самоубила, тъжно наистина, но едновременно с това и някак безотговорно и заслужаващо порицанието ни - има две деца, едва на 30 години е. Ако беше разумен и отговорен човек, това нямаше да се случи, е обикновеният ход на мисли.
Хилядолетното съществуване в един детерминиран от патриархалността свят, дори след привидния му разпад, все още подсъзнателно ни кара да се отдръпваме от онези от нас, чиято ранима душевност отказва да живее според етикетите, поставящи мъжете и жените по рафтовете на обществото.
Припомняйки рождения ден на Силвия Плат, аз отдавам почит на своята майка и на всички онези родени през 30-те години на миналия век жени, на които бяха обещани далечните хоризонти, но които всъщност бяха принудени да съществуват под "стъкления похлупак" на социалните си роли без възможност да полетят свободно в синьото небе и над него. Заедно с това изразявам тревогата си от активизиралия се напоследък мачовски "реваншизъм", който сякаш отново се опитва да ни постави там, където според него ни е мястото - "до печката, бременни с хванало се за полата ни малко дете", а поотрасналите и подминалите фертилната възраст - заобиколени от внуци, на които плетат топли чорапи и разтревожени кой, колко и дали се е нахранил.
"Огледало"
Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.
Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.
