Ретро

Мерил Стрийп и Джон Казале – разказана любов

Ал Пачино казва, че и най-обикновена вечеря с Казале се превръщала в безкрайно събитие. Той не бързал да става от масата, а когато най-накрая вечерята приключвала, Казале запалвал дълга цигара.

Мерил Стрийп и Джон Казале – разказана любов

В началото на 1978 г. на 29-годишната Мерил Стрийп й предстои да премине в следващото си десетилетие като най-голямата актриса на своето поколение. А също и да изгуби една голяма любов. Според новата й биография "Отново тя" на Майкъл Шулман тази драматична и изпълнена със събития година изиграва важна роля в оформянето й като личност и като актриса.

Мерил живее в апартамент на ул. "Франклин" в Ню Йорк със своя приятел, актьорът Джон Казале. Той е 14 години по-възрастен от нея и е истинска легенда сред връстниците си. Ал Пачино казва, че е научил за актьорската игра от него повече, отколкото от всеки друг. Двамата се срещат на снимачната площадка на първите два епизода от "Кръстникът", където Джон Казале играе блестящата и незабравима роля на Фредо. [[quote:0]] Почти не е за вярване, но Джон Казале, чиято нетипична за звезда физика и излъчване на безкрайната тъга на гения никой кинофен не може да сбърка, е играл едва в пет филма. И петте са номинирани за най-добри филми за годините си, а три от тях печелят "Оскар".

С Мерил се срещат три години по-рано в "Мяра за мяра" по Шекспир в Сентръл Парк. Тогава Казале вече е познат – не точно като звезда, но като рядък талант, търсен от най-големите режисьори. Наричали го "20-те въпроса", защото винаги искал много подробна информация за всичко, касаещо образа му, и бил побъркващо педантичен и бавен.

Пак Ал Пачино казва, че и най-обикновена вечеря с Казале се превръщала в безкрайно събитие. Той не бързал да става от масата, а когато най-накрая вечерята приключвала, Казале запалвал дълга цигара. Времето за него течало по-бавно, бил загадъчен, замислен, а и тази физика, тези тъжни очи... Мерил Стрийп се влюбила в него на мига, а той бил толкова безумно влюбен, че по цял ден говорел само за нея. "Той не беше като никого, когото бях срещала дотогава. Беше човечен, любопитен да разбере повече за хората, много съчувстващ."

По това време и двамата вече са разпознаваеми актьори, но никак не са богати – Казале често води Мерил в "Малката Италия", където за всеки италиански ресторант е въпрос на чест да предложи безплатна вечеря на "Фредо". Така актьорите не харчели пари.

Казват, че били изключително интересна двойка, зад която хората се обръщали, но не защото са красиви, а защото се съчетавали перфектно в своята неперфектност. Театралният свят им завиждал – тя, най-надарената актриса от поколения, той – най-талантливият актьор от поколения...

До една вечер на 1977 г., когато по време на представлението "Армагедон" се налага да извикат линейка за все по-болния актьор. Диагнозата е тумор на белия дроб, терминален стадий, разсейки... Мерил и Джон прекарват безнадеждни дни из лекарски кабинети, в които Джон е мълчалив, а тя е тази, която не се отказва. "Е, днес къде ще вечеряме?", пита енергично тя, опитвайки се да повдигне духа.

Казале напуска работа веднага, а тя играе в мюзикала Happy End с железен професионализъм и без следа от тъга. Той се появява в салона понякога, все така пушещ. Мерил не понася това и слага надпис на вратата на гримьорната си "Забранено за пушачи!". Двамата се разбират да държат истината за сериозността на положението му помежду си и дори брат му не е напълно наясно. Ал Пачино пък го води на терапии и стои в чакалнята, надявайки се положението все пак да не е толкова сериозно.

Самият Казале също храни илюзии и дори се връща на работа, а Мерил получава роля във филм, която не иска, само за да бъде до него! Филмът обаче е "Ловецът на елени", където Казале ще играе с Робърт де Ниро.

Създателите на филма се борят да вземат актьора, но на света няма застрахователна компания, която да застрахова терминално болна звезда. В този момент Робърт де Ниро покрива разходите по застраховката на Джон Казале, нещо, което донякъде не е сигурно – той никога нито е отрекъл, нито е потвърдил това. "Той беше по-болен, отколкото мислех, но аз го исках в този филм." е единственият коментар на Де Ниро.

Сметките притискат актьорите и Мерил получава роля в сериала "Холокост", която приема, за да може да се издържат. Филмът се снима в истински концентрационен лагер в Австрия, допълнителна агония за Мерил заедно с факта, че двамата трябва да се разделят за повече от два ценни месеца. "Побърквах се. Джон беше болен, а аз исках да съм до него." Когато снимките свършват, тя толкова бърза да се върне, че няма време дори да си вземе довиждане с колегите си.

В последните пет месеца от живота му тя не работи, за да могат да са заедно през цялото време. Туморът вече е засегнал костите му, а тя придружава любимия си навсякъде – в лекарски кабинети, на радиотерапия, никога негубеща кураж и надежда.

”Тя никога не създаваше драма около състоянието му и никога не  привличаше вниманието върху себе си. Тя правеше това, което трябваше да се направи.” , пише Шулман.

През цялото време Мерил Стрийп е резервирана и не много хора знаят за случващото се. Неин довереник е преподавателят й по актьорско майсторство Боби Люис, на когото пише писмо, в което споделя за агонията си. [[quote:2]] На 12 март 1978 г. Мерил е до Джон, когато той угасва в болницата, а с него и талантът на един от най-големите актьори в историята. Едва в последните му мигове тя губи контрол, а преди да затвори завинаги очи, Джон казва: "Всичко е наред, Мерил"

Същата година Мерил Стрийп е номинирана за награда "Еми" за "Холокост" и за "Оскар" за "Ловецът на елени". Малко по-късно, през 1979 г., получава ролята в "Крамър срещу Крамър", за която взима и първата си от общо три статуетки на Академията и 17 номинации. 

Няколко месеца след смъртта на Джон Мерил намира пристан и любов "не от пръв поглед" със скулптора Дон Гъмър. С него са заедно и до днес и имат четири деца.