Ретро

Как Лондон се избави от "лондонската мъгла" и какво може София да научи от това

Двуетажните червени автобуси били водени напред от кондукторите, които вървели пред тях с фенери.. Пешеходците се опитвали да не се плъзгат по мазната черна тиня, отложила се по паважа. А с връщането си у дома отново запалвали печките, за да сгреят себе си и водата, с която да отмият черните си като на миньори във въглищна мина лица.

Как Лондон се избави от "лондонската мъгла" и какво може София да научи от това

Мъглата е символ на Лондон редом до забележителностите му. Условията за появата на естествена мъгла там са прекрасни! Толкова, че витае и романтика около нея. Клод Моне например, в края на 19-и век, резервирал стая на последния етаж на хотел „Савой“, за да нарисува серия красиви изгледи на Лондон, потънал в мъгла. Бил изключително разочарован, че въздухът пред погледа му е кристално чист. 

С напредването на индустриалната ера лондончани дори се гордеели с промишлената си мъгла – Дикенс я описал като „London Ivy” и „Pea Souper”. Не само той, но и Хенри Джеймс, Робърт Луи Стивънсън, Джоузеф Конрад и много други я използвали в произведенията си, с което допринесли и за разнасянето на славата й по света. В крайна сметка и днес първото, за което човек се оглежда в Лондон, е, ще вали ли  и има ли мъгла. 

Романтичният период обаче окончателно приключил през 1952 година и то на много висока цена. Тогава, в началото на декември, зимата окончателно се била настанила в Лондон. И както винаги била студена, мъглива, мрачна и сива, а хората от седмици, още със ставането сутрин, зареждали печките и камините в домовете, магазините, офисите и административните сгради. Фабриките работели, комините пушели, а за лондончани стоицизмът е втора природа – търпеливо ходели на работа, на училище, игнорирали неудобствата и буквално чакали да се появи вятър, който да отвее лошото време.

На 5 декември над града се спуснала жълта лепкава пелена от „мъгла“ на площ от около 19 километра, след което игнорирането на ситуацията станало невъзможно. Това, че на практика нищо не се виждало в мъглата, била последната им грижа, защото самият въздух бил на изчерпване. За няколко часа мъглата се смесила с хиляди тонове сажди и дим, произвеждани от дизеловите автобуси (току що заменили електрическите трамваи), печките, комините, фабриките. И това е моментът, когато мъглата (fog) се превърнала в смог (smog) – т.е  мъгла, премесена с пушек (smoke).


Дните между 5 и 9 декември 1952 г. останали в историята като най-голямата екологична катастрофа, пред която Лондон някога се е изправял. Днес се смята, че вследствие на Големият смог, задушил града между 5 и 9 декември,  са умрели между 4 и 12 хиляди души.

Да, смогът не бил непознат за Лондон, но Големият смог е по-специално стечение на обстоятелствата. Тогава въздушна система с високо налягане над южна Англия преизвикала температурна инверсия, при която слой топъл върдух се издигнал и затиснал студения слой на нивото на земята. Температурната инверсия над Лондон довела до това, че пушекът не можел да се разсее както става обикновено, и попаднал в капан под топлия въздух.

Тази ситуация парализирала града напълно, а от цялата транспортна система останало да функционира реално само метрото. Заради нулевата видимост били спрени и плавателните съдове по Темза. Колите, които все пак се движели,  дори нямало смисъл да включват фаровете, освен в най-светлата част на деня (всички снимки, които ви показвам, са направени през деня), а и тогава шофьорите напредвали с по сантиметър на отворени прозорци и с глави извън колите, за да се чуват по-добре клаксоните и виковете на другите, че минават. Двуетажните червени автобуси били водени напред от кондукторите, които вървели пред тях с фенери, за да навигират шофьорите. Пешеходците се опитвали да не се плъзгат и падат върху мазната черна тиня, отложила се по паважа. А с връщането си у дома запалвали отново печките, за да сгреят себе си и водата, с която да отмият черните си като на миньори във въглищна мина лица.

В началото властите били, както се и очаква, неадекватни. Първоначално имало хаос, объркване, политически сметки, съгласувания до безкрай. Самият Чърчил не вярвал, че това е сериозна ситуация ( препоръчвам ви епизода от „Короната“  - "Божие дело" - посветен именно на Големият смог и намесата на Чърчил в решаването на кризата). Съветвали родителите да не изпращат децата на училище. Престъпността в града се увеличила мигновено – смогът бил рай за крадци и джебчии. Футболните мачове били отложени, но Оксфорд и Кеймбридж решили все пак да си проведат годишния си маратон с помощта на полицаи, които указвали трасето, викайки в мъглата „Насам, насам Оксфорд и Кеймбридж!“. Кината също затворили, защото смогът не е само на улицата, а и в сградите – жълтата пелена правела невъзможно зрителите да видят екрана. Единствените печеливши били производителите на смог-маски, раздавани от правителството, с което лондончани трябвало да бъдат успокоени, че се прави нещо. 

След като се окопитили, властите, с решителната намеса на Чърчил, който видял шанс отново да се прояви като спасител на нацията и да се закрепи на власт, взели някои непосредствени мерки, като прословутото отпускане на средстава за болниците, където такава криза не били виждали от времената на тежките бомбардировки. Но по същество кризата отминала, защото молитвите за вятър били чути и мъглата се разнесла.


Сметката в човешки жертви в резултат на Големият смог е грандиозна. 4000 непосредствено загинали, повечето много млади и възрастни хора с респираторни проблеми. През февруари 1953 г. в доклад на Маркус Липтън пред Камарата на Общините съобщил, че смогът е отнел живота на 6000 души, а 25 хиляди са поискали болнични за този период. Смъртността в следващите месеци се покачила много, повечето хора умряли не от грип (както се е смятало), а вследствие на тежки респираторни проблеми и белодробни инфекции. Днес се смята, че жертвите на Големият смог са 12 хиляди души.

След като небето над Лондон се прояснило, отговорностите били поети, а мерките взети  – през 1954 г. е приет City of London Act, през 1956 г. Clean Air Act. Хората били стимулирани финансово да заменят въглищата с газ например (централното отопление не е било разпространено до края на 60-те).  Замърсяването на въздуха намаляло много, но не веднага. През 1962 г. Лондон преживял още една криза. Не в такива мащаби, но отново отнела стотици животи.

Но никога повече градът не се сблъскал с екологична катастрофа като  Големия смог от 1952 г. Защото най-важното след криза е, какво се предприема, за да не се повтори тя никога вече. А лондончани са си научили урока още тогава.