На 25 януари 1938 г. в Лос Анджелис от четиринайсетгодишна майка и неизвестен баща е родена Джеймсета Хокинс, която е останала в музикалната история като Ета Джеймс. Певицата, притежаваща един от най-редките във вокално отношение гласове - контраалт, има тежък и изпълнен с обрати личен живот и нелека музикална кариера.
Отглеждана от приемни родители, едва петгодишна, Ета започва да пее в хора на баптистка църква в Лос Анджелис. Като малко момиченце заради прекрасния си, дълбок и вълнуващ глас, често е карана да пее на приятелите на приемните си родители. Стреснато в съня си дете, с бой принуждавано да стане, за да забавлява игралите цяла нощ покер, е травма, белязала целия й живот със съпротива и нежелание да пее по поръчка. [[quote:0]] Дванайсетгодишна, е заведена от биологичната си майка в Сан Франциско, където, вдъхновена от специфичния за някои афроамерикански общности и извънредно популярен през 1950 г.-1960 г. музикален стил, основаващ се на вокалната хармония, Джеймс сформира момичешка вокална група. На 14 години среща Джони Отис - търсач на таланти, музикант, композитор, певец, водещ на телевизионно шоу, журналист и един от създателите на R&B стила. Стартира една дълга и изпълнена с перипетии кариера, вплетена в също така пъстър и нелек живот, за който известна представа може да придобием от музикално-биографичния филм Cadillac Records, в който ролята на Ета Джеймс се изпълнява от Бионсе.
Певицата е определяна като обединител на ритъм енд блус и рок енд рол. Според списание Rolling Stones e на 22-ро място в класацията "100 най-велики певци на всички времена" и на 62-ро в "100-те най-велики музикални творци". Има шест награди "Грами", както и седемнайсет Blues Music Awards. Тази гранддама на джаза умира само пет дни преди рождения си ден, на 20 януари 2012 г., с диагноза левкемия и Алцхаймер, открит през 2008 г.
За мой срам точно смъртта на Ета Джеймс е причината да я открия и да се изгубя в една от нейните песни. I'd Rather Go Blind е музика, която не може да остави никое чувствително сърце равнодушно и едва ли има душа, която, ако поне за минута е била влюбена, да не потъне в крехката мъгла на тъгата в нея.
Може би всяка една от нас, дори и да не иска да си го признае, в някой момент от живота си е наблюдавала, без да може да промени това, как човекът, който я е карал да сияе и да пърха пеперудено, се отдалечава, увлечен от друга усмивка. Тогава ни се е струвало, че небето пада, светът се задушава и земята спира да се върти. Това е песен, която може да изпие много, може да плаче и да крещи, да си събира багажа и да тръгва на самотно пътуване...
Песента е блус класика, тя е стандарт! Многобройни са музикантите, които имат интерпретации по нея. Въпреки че между изпълнителите са мои любимци като Симпли Ред и Род Стюард, съм изненадващо увлечена от вариантите на Бет Харт и Джеф Бек (тук) и на Мийна Крайл (тук).
Песен, идеална за моментите, когато вратата е вече отворена, за да пусне някого, а ние сякаш още не смеем да я затворим окончателно...
