Анастасия Димитрова е от личностите, които са изпреварили времето си, но вместо да се дистанцират от него, правят всичко възможно, за да го вкарат в крак с реалността. Тя поставя основите на светското образование и прави революция за българските жени. Но не от онези шумни революции с крясъци и бой, а от тихите, които някак преминават незабелязани, но оставят трайна и неразривна следа.
Самозараждането на българското образование, съпроводено с жаждата за знания и развитие, е културно явление, с което малко народи могат да се похвалят. А жените по нищо не отстъпват на своите съвременници от мъжки пол, макар да живеят във век, който им е отредил съвсем друга социална роля – на пазителката на дома. Но много българки като Райна Княгиня преодоляват стигмата на времето си и участват в събитията с историческо значение у нас рамо до рамо с мъжете.
Такава е историята и на Анастасия Димитрова. Тя се ражда на 12 април 1815 г. в Плевен в бедно семейство. Баща й Димитър е ковач, а майка й Цвета - слугиня в къщата на врачанския епископ, защото по онова време Плевен е под духовната опека на Враца. Тогава образованието било привилегия, запазена за по-богатата прослойка от обществото, но това не отказва семейството на Анастасия от любознателността.
Малката Анастасия започва да помага на майка си в нейната работа и така я забелязва майката на епископа – Евгения, която е учителка по гръцки. Тя толкова се сближава с момичето, че решава да демонстрира любовта си по най-чистия възможен начин – като го образова. Така Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир, където прекарва четири години в учене на граматика, аритметика, история и география.
През 1839 г., когато се завръща в Плевен, разбира, че покровителката й е починала. Мъката бързо се превръща в двигател за нещо по-велико – решена да почете паметта на Евгения, Анастасия открива първото девическо училище и да предаде на момичетата онова, което тя сама е получила като дете. Това се случва с помощта на епископа, който дарява книги и ученически пособия, както и безусловната си подкрепа. Часовете протичат на принципа на взаимообучението – по-големите момичета обучават по-малките, а занятията се провеждат в църквата Свети Николай. Така Анастасия се превръща в първата учителка в българската история. Преди нея тази чест са имали само мъже.
Историята на Анастасия продължава на следващата страница...
Тя полага основите на съвременното образование у нас и извоюва мястото на жените в българската просвета. Нейните ученички продължават делото й и след като завършат своето обучение, се връщат по родните си места и също откриват светски девически училища. По този начин изграждат национална мрежа, движена само от едно-единствено нещо – жаждата за знания. Освен писане и смятане, момичетата учат и землеописание и ръкоделие, както и гръцки език.
Постепенно ученичките на Димитрова стават над 90, а първите открити училища от тях са във Враца, Ловеч, Троян, Русе, Търново и други градове. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо частно училище в София, където заминават да преподават възпитанички именно на плевенското девическо училище. Те наричат учителката си „наставница Анастасия“, защото тя не просто ги учи в различните дисциплини, а им дава ценни житейски знания.
Анастасия отдава 12 години от живота си и прекъсва само за кратко, когато се омъжва. След скорошната смърт на съпруга й, обаче тя отново се отдава на своето призвание. През 1894 г. сбъдва още една от мечтите си и отива на посещение на Божи гроб в Йерусалим. Там се замонашва под името Ана и остава до последния си ден. През 1894 г. тя издъхва на най-святото място за християните, намерила покой, че е изпълнила своята мисия.
5 жени, които трябва да влязат в учебниците по история
