Начин на живот

С Юлето по Пътя: Финал!

“Надявам се от този момент нататък да съм по-добра!”

Неусетно стигнахме и до края на това пътуване. Разговори, срещи, емоции, хора, преживявания, болки, тъга, радост. Ето от тези съставки беше забъркан летният коктейл на Юлето. Кога и как си казахме наздраве с него ли? Ето кога...

Ден 31, 02 август 2018 г.: Сантяго де Компостела

Беше някъде около ранния следобед, когато буквално изтръпнах от силен прилив на вълнение, щастие, радост и цяла експлозия от емоции. Получих снимка и съобщение с текст: “Стигнах!”. Погледнах, помигах малко и няколко пъти увеличих въпросната снимка, за да се уверя, че това всъщност наистина е Юлето пред катедралата в Сантяго де Компостела.

А за нея, за нашето момиче пилигрим, не мога дори да си представя как се е чувствала. Сигурно като онези маратонци, които пресичат финалната линия, падат на земята и я целуват през сълзи. Може би падането на земята не се е осъществило и то само и единствено от благоприличие, но когато стигнала мечтаната точка, след 800 километра, не могла да удържи сълзите си. Стичали се по лицето ѝ, падали на земята, разбивали се на хиляди мънички капчици и благодарни, целували мечтания край. То няма описание това. Толкова силна емоция вероятно човек рядко може да изпита в живота си. Направила първата снимка и седнала до катедралата. Дала воля на емоциите си. Тъга, радост, щастие, признателност, смирение, благодарност – гонели се като подивели мустанги през пустинята. Защото повярвайте ми, имаше моменти, в които се питаше дали ще се справи, имаше моменти, в които се чудеше сама на себе си защо е тръгнала. Но накрая видя, че всичко това има смисъл. 

В този момент, Атанас, наш другар, се обадил, за да я пита как са коленете ѝ. Много мил жест и съвпадение в същото време. Приятелите се усещат един-друг някак си. Дали е телепатия или не – не знам, но знам, че има нещо, което ни кара да чуем любимите си хора в правилния момент. Не само, за да се оплачем, но и за да споделим с тях емоцията си от щастливите момент. Не могла да му отговори от сълзи на щастие, но той разбрал къде е нашето момиче. Горда от себе си, горда от приятелите си. Постояла малко до катедралата, защото не знаела какво да прави, накъде да хване. И аз да съм, и аз ще седя и ще гледам в точка. На мен ми се потят ръцете от вълнение само като пиша това, а за нея не знам.

Въпреки че граматиката й била изостанала километри назад (и българската, и английската), трябвало да свърши и с документалното приключване на пътуването си. Ориентирала се е къде е пилигримският офис, в който може да предположите, че се била извила километрична опашка, дълга почти колкото тази пред НАП в периода на подаване на годишните данъчни декларации. Но Камино винаги ти дава приятели, с които времето минава по-бързо и неусетно. Срещнала холандец и германка, които тъкмо приключили португалското Камино, но пък все пилигрими. Теми за разговор - много и различни. Толкова, че да убият с приказки и смях времето за чакане.

Симпатични доброволци минавали да взимат интервюта от хората, които се редяли на опашката. Ей така, да си споделят опита, преживяването, мисли някакви, ако имат да оставят за идните поколения и пр. Цялата организация била на ниво и поставяме оценка 10 (по десетобалната система) на деловодителките в пилигримския офис. Всички пилигрими се обслужвали на


нещо като между 12 и 17 гишета, от които можеш да вземеш сертификата си (т.нар. Компостела). И ето ги и тях. Сертификати два броя за извървени 799 км. Абе, преходът е 800 км, ама няма да го правим на въпрос, защото като включим и цялото ѝ лутане, като се загуби или отклони от посоката, но халал да им е. Не мисля, че вече има някакво значение.

На изхода от пилигримския офис Юлето се натъкнала на малко параклисче, с изписани послания. Дори и да не искала, те я привлекли като с магнит, накарали я да спре, да ги прочете, да се замисли и… да се усмихне, защото била там, защото е успяла, защото е ТЯ и защото доказала на себе си, че може.

Следва уреждане на логистичните въпроси по трансфера от Испания до България. Още една прекрасна среща, още едно отзивчиво момиче, на име Лаура, се развихрила, уредила билети, трансфери до летището в Мадрид, та дори и нощувка в алберге и то в самостоятелна стая. Минути на отдих и обратно в катедралата, за да посети месата. Ангелски гласове, звън на камбани, смирение и пълно щастие. Само това усещало нашето момиче. Само това и нищо повече.

Вечерта се засякла с не кого да е, а с Пол – прекрасния Пол от Англия, който преди няколко дни, в едно от албергетата възхвалявал всяко действие на Юлето в песен. Среща с приятели, разговори, вечеря, смях до малките часове на нощта. Какво са си говорили, ще оставим само и единствено за тях, защото може и да не разберем пилигримските им теми. А и не е нужно.

Е, драги мои, приключи това пътуване. Приключи точно, когато държах телефонната слушалка с изпотени ръце. През сълзи си говорихме и си благодаряхме един на друг, че бяхме заедно, а Юлето ми каза:

Надявам се от този момент нататък да съм по-добра!

И ще бъде, защото този един месец я промени, промени мислите ѝ, промени съществото ѝ, промени възгледите ѝ за хората. Промени душата ѝ. Промени Юлето 

Накрая ѝ се усмихнах (до колкото мога да го направя по телефона), прегърнах я в мислите си, знаейки, че тя може, защото в сърцето си тя продължава напред като войн. Продължава, защото… Камино започва сега!