ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

На море в Китен - носталгия по миналото

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Ако само преди няколко седмици някой ми беше казал, че ще отида на море в Китен, щях много да се смея. Истината е, че не бях стъпвала на българското Черноморие от няколко години и въпреки болезнената си носталгия към Созопол и райското блаженство на Карадере, почти изцяло бях изключила Черно море от списъка с летни дестинации за семейната почивка. Местата като Китен и Приморско пък са пълното олицетворение на това къде и как не искам да прекарам лятната си отпуска.

Що се отнася до Китен, спомените ми от този китен морски курорт, намиращ се между Приморско и Лозенец, датираха отпреди около 20 години, когато прекарахме няколко прекрасни семейни почивки на станцията на МНЗ и помня, че дори видяхме делфини в морето. Тогава аз бях тийнейджърка, а когато казвах на приятелите си, че съм била на море в Китен, повечето от тях ме гледаха с изумление, защото дори не бяха чували за градчето, камо ли да знаят, че това е курорт на Черно море. После Китен взе да става известен, все да гони своя съсед Приморско, взе да се пълни с туристи, новите сгради започнаха да никнат като гъби, а ние спряхме да ходим натам.

И така... Както казах, до онзи ден и през ум не ни беше минавало да отидем на море в Китен. Но понеже така се стекоха обстоятелствата в последния момент, решихме да си направим експеримент и да предприемем нещо, което иначе не бихме направили – резервирахме няколко нощувки именно в Китен. Трябва да призная, че днешният Китен няма почти нищо общо с курортното градче, което помня. Обликът му е тотално различен, повечето сгради са на не повече от 15 години, плажовете са почти неузнаваеми с многото накацали по тях и около тях здания, а застроените площи като че са двойно и тройно по-големи отпреди.

Трябва също да призная, че ми беше нужна само една кратка разходка из централната улица и едно посещение на плажа, за да си припомня защо спрях да ходя на българското Черноморие. Тоталната безвкусица, безогледното застрояване, пълното безхаберие, ужасяващата шарения, безспирната дандания, отвратителната пошлост и не на последно място мръсотията, които царят навсякъде, са толкова очевидни, че няма нужда да ги коментирам.

Трябва да призная обаче, че колкото се възмущавахме, толкова и се забавлявахме на целия този абсурд. Наблюдавахме и изучавахме тази нова за нас реалност с усмивка на уста и се опитвахме да погледнем от смешната страна, а не от тъжната.

Само да знаете какви пошли сувенири с надпис “Bulgaria” се продават тук по сергиите! Срам ме е да кача снимките... Първо се възмущавахме от продавачите – как смеят?! После се замислихме: щом това се продава, значи има кой да го купи. Но това е една друга тема...

Въпреки всичко трябва да призная, че прекарахме изненадващо хубава почивка в Китен. Припомнихме си сладко-соления мирис и приятно ситния пясък на нашето море, които май ни бяха залипсвали. Припомнихме си и какво е плажът да е черен от хора, а хавлията на съседа да е почти върху твоята. Ужасно се забавлявахме заедно с детенце на шарения лунапарк и най-вече на блъскащите се колички. Сляхме се с шарените тълпи, ядохме захарен памук, возихме се на водната пързалка, дори неволно послушахме чалга, минавайки покрай заведенията. Опитахме от всичко; тръгваме отпочинали, заредени и със смесени чувства. Китен, бейби!

 

Картичка от морето: Да си припомним за Слънчев бряг и Несебър

Картичка от морето: Да си спомним за Слънчев бряг и Несебър

 

 

С Дина пътищата ни се пресичат вече за втори път, може би за да се потвърди поверието, че съдбата среща хората винаги два пъти в живота. Явно така е трябвало. Пътят на Дина започва от родния Пловдив, минава през София, стига до Нюрнберг, после завива отново към София (където в рекламните среди е първата ни пресечна точка), преди отново да се слее с чаровните улички на любимия Пловдив. Тук Дина е с...