Днес две реплики кънтят в ушите ми – "Да не правим евтин ПР от смъртта на едно дете" и "В тези неща бързо се трупа опит – как да се слагаш на мъже и на публика".
Първата е по повод трагичната смърт на 16-годишния Людмил и е на Цвета Караянчева, печално известна не като Председател на НС, а по друг начин. Втората е на Иван Добчев, досега известен само като режисьор, от днес – благодарение на интервюто му по повод успеха на Мария Бакалова – известен и като завистлив, огорчен човечец с претенции. На пръв поглед тези две реплики нямат връзка.
На второ четене те са двете страни на една и съща монета – пълна, поголовна и абсолютна липса на морал. И най-вече – на пълна липса на срам от този факт. Защото – добре, нямаш морални ориентири, безскрупулен си, безнравствен си, завистлив си, неосъществен си, посредствен си. Но как нямаш пък никакво желание да го прикриеш? Как не те е срам да се покажеш в цялата си нищожност, че чак и интервюта даваш, изказваш се...
Иначе, да, жал ми беше за тая Цвета, че я нарича така шефът й, а тя мълчи. Както ми е жал, че една талантлива българка е сведена до проста естрадна артистка, която се "слага" на публиката. Мъчно ми е и за общество, в което такива реплики не само са възможни, а и на никого не правят чак такова впечатление...
За нелепите инциденти и държавата, в която всички са невинни
