България жали по Татяна Лолова. Когато един толкова могъщ талант ни напусне, всеки има какво да каже, защото чувството, че изведнъж сме станали по-бедни духовно е трудно за преглъщане. Особено силни са думите на тези, които са се докоснали до неугасващия дух на любимата на няколко поколения актриса. Такава е Ива Тодорова от "Приятно ми е, Ива", а публикацията й във Фейсбук събра много любов и красиви спомени за Усмивката на българското кино. С разрешение на Ива, публикуваме целия й текст. Заглавието е на редакцията.
Ето сега е ясно какво правят големите творци. Обединяват.
Това, разбира се, не подлежи на коментар, но аз искам да го коментирам. Искам да говорим за нея, с нея. Целият ми фийд е от нейни снимки, разкази. Всички тъжни, смешни спомени, всички заедно си спомняме.
Наистина, през последните години зад какво застанахме заедно?! Ето зад това "Дуенде" – зад един гигантски талант, пълен живот, плътна душа, комедия отвъд сатирата – чиста комедия, на която се смеем с глас и радост, а не с горест. Човечност, щедрост, лудост, виталност, любопитство, любов.
Цяла сутрин плача, но не за нея, тя отдавна искаше да си иде при Славето. И много вярвам, че са заедно, няма друг вариант. За нас егоистично рева. Защото остава отговорността да го живеем щедро и честно, крайно този живот с мотото й:
"Знам, че можеше и по-добре да го направя."
А това не е никак лесно. Искам да не спират историите за нея. Всички да разказваме.
Отивахме до Враца и тя дойде с нас – за да ни направи изненада! Извади от чантата едни листове, написани с химикал, драскани, поправяни – част от бъдещата й книга "Дневници и делници" и през целия път обсъждахме едно изречение, което може да се оспорва от Стоянка Мутафова, беше още жива. Едно изречение! 10 пъти го поправя как би звучало по-добре и по-точно, за да не обиди никого, но да е вярна към себе си.
Представете си с каква отговорност и чистота се отнася към думите именно тя, която, като започне да дрънка, може до безкрай да говори развълнувано в самозабрава. Но каква вътрешна етика и мярка спрямо другите! Слушам и си мисля как остават все по-малко такива хора – няма вече среда, в която да се създадат.
Човек наистина трябва много да се пази и много отговорно да работи с думите.
Искам с подобна отговорност, уважение, колегиалност и любов да са залети вътрешният ни свят, животът, медиите, Фейсбук, където, нека си признаем, прекарваме огромна част от времето си.
Много ми е мъчно тази сутрин. Като бях малка и някой почине, отивахме до тях да помогнем, да се видим ние живите, да се чуем, да се прегръщаме и плачем и да се смеем. Днес исках да стане голямо сборище, каквото й приляга и да си разказваме за нея с дни на площада. И понеже е само мечта, мога да си позволя в мечтата и тя самата да е в сборището, да хване микрофона и да отцепи монолог съставен от непредвидима, но най-жизнеутвърждаваща логика, каквато никой друг няма.
Татяна Лолова: "Животът е бърз. Думите – кратки"
