"Вярно ли?", "Стига, бе!", "Една жена ми каза..."
Сякаш говорим на различни езици и никой никого не разбира. Светът повече от всякога прилича на Вавилонската кула след божието наказание, а на фасадата й има огромна плазма, по която денонощно текат новини. Единствената разлика е, че след „объркването“ на езиците се прибрахме по домовете си, вместо да се разпръснем по света.
Капсулното съществуване в условията на пандемия превърна медиите във всемирен глашатай, като детронира доскорошния коректив в процеса на информиране на всеки един от нас – живия живот.
Помните ли трагикомедията на Костурица „Ъндърграунд“? Част от героите, членове на сръбската комунистическа съпротива през Втората световна война, прекараха почти целия си съзнателен живот в едно мазе, манипулирани от свой доскорошен другар. Там те ядяха, пиеха, правеха любов, раждаха се и умираха, лееха снаряди и псуваха фашистите. А горе, на светло, светът следваше нормалния си ритъм, след войната. И не му пукаше за саможертвата на клетниците под земята. Всъщност светът не подозираше, че те съществуват.
Докато един ден не разбраха, че са ги "прецакали", че са ги излъгали...
Това често се случва във филмите на Костурица (и не само), но възхитителното му човеколюбие му пречи да нарече героите си идиоти. Затова и ги оставя симпатични. Дали обаче и ние ще имаме този късмет?
В началото на 21 век е малко наивистично да смятаме, че всичко, което дават по телевизора и пишат в интернет, е вярно. Че ако ти кажат, че да си под карантина, означава изобщо да не излизаш, не трябва да мърдаш от дивана. Ама ще се издушите бе, хора? Или, че ако не носиш нонстоп маска на улицата, празната улица, вирусът ще те настигне и ще ти влезе през устата, носа... Може да те настигне, може, приел образа на шофьор на автобус 120 на път за зоопарка! Да, мъчно ми е за много хора, които наистина се притесняват и нонстоп си мерят кръвното, но тяхното страдание е едно еснафско страдание. Те сами
всекидневно извървяват пътя към своята Голгота, носейки кръста на собствената си глупост.
Как да коментирам снимка със следния надпис:
„Това ми попадна от публикация на мой приятел...Това са две „УЖ“ различни снимки..от 2013 г... с умрели от удавяне емигранти в Италия... и от 2020 г на умрели от Корона Вирус..в БЕРГАМУ..Виждате ли разлика? АЗ НЕ..“
Правописът е оригинален, следват две идентични снимки на много ковчези...
Мога ли да съчувствам на човека, който вярва в това? Мога, но по-скоро го съжалявам. Защото не знае, че страда от
синдрома на гадния свят – The Mean World Syndrom, и той му изпива силите и мозъка.
Във съвременната невропсихологична литература синдромът много добре е описан като особена инфекция, причинявана от медиите. Пациентът по своя воля прекарва часове пред телевизора с дистанционно в ръка, цъка с език и избира точно онези канали, по които вървят най-ужасните катастрофи, най-страховитите бедствия, войни, епидемии, жертви... Като хипнотизиран той не може да отклони поглед, а после му става лошо и като Али Разъ се хваща за сърцето. Али Разъ е особено чувствителен герой от турски сериал, който все е на умирачка, ако не знаете.
И ако днес от коронавирус са заразени 611 българи, от синдрома на гадния свят са поне два милиона.
Те всекидневно си четат хороскопа, вярват в световната конспирация и предсказанията на Ванга,
за да стигнат до гениалното обобщение, че всички ще умрем. Преди това милионерите ще станат милиардери, средната класа ще изчезне, а бедните ще ги изнасят на носилки, изнемощели пред "Кауфланд". А представете си какво ще стане пък, ако умните станат по-умни и измислят ваксина, а глупавите още по-глупави и в последния момент откажат да се имунизират, за да не родят деца аутисти?
Спасението е в спазването на дистанция, в медийна хигиена.
Защото синдромът на гадния свят не се лекува, но и с него може да се живее спокойно. Като терапевтични дейности се препоръчват разходка на чист въздух, чаша вино вместо шише ракия, четене на книги, пък и защо не плетене на чорапи...
Искам пак да съм хубава, искам пак да съм аз
