Общество

"Такива любови днес стават все по-малко възможни, но за да ги има, шапките трябва да са долу."

"Какво искат жените", Коледната колонка на Деси Димова

"Такива любови днес стават все по-малко възможни, но за да ги има, шапките трябва да са долу."

Завършвам поредицата "Какво искат жените" с класика. Йосиф Влъчков е на 87 години – еманация на опит и мъдрост. Брат или двойник на Дядо Коледа – оставям на вас да прецените.

Докато взимам интервюто с него, 6-годишният ми син седи неотлъчно, гледа и слуша. Накрая го пита "Tи за момичетата ли говориш?", а Йосиф му отговаря "За момичета говоря, да. За момичетата."

 

Какво искат жените?

Днес всички мислят, че в различните времена жените са искали различни неща. Но във всички времена има едни общи неща, които са радвали жените – любов и уважение.

Аз съм роден през ноември 1930 г. в България, в която жените и мъжете се стремяха към две неща: мир в къщата, за който се грижеше главно жената, и изхранване на семейството, което беше отговорност на мъжа. Днес сума жени са се нагърбили и с двете и това не е добре. Даже съм притеснен за поколенията и за това как ги възпитаваме.

Едно време жените много държаха мъжът да не стане за посмешище – дали заради пиене, дали заради облекло. Трябваше да сме спретнати и да знаем какво говорим и какво правим.

Какво не разбирате у жените?

В последно време се тревожа, че жените не уважават нашия пол. Много се разви обществото, жените работят много, но семействата изостават. От всички животни само лисичокът помага в отглеждането на малките лисичета, и то защото е мързелив и иска да стои у дома и да лежи. Всички останали, включително и човекът, разчитат предимно на майката – тя износва децата, тя ги кърми, отглежда, възпитава. [[quote:0]] Но да кажем, че други нужди, икономически, налагат ролята на жената да бъде сменена, защото, ако у дома пищят 4 деца, няма избор. А и нали въпросът беше "какво не разбирам у жените".

Не разбирам как може с години да говорят толкова много. Стават сутрин и едва умили очи, излизат на приказки в "махалата". Губят си времето, оставят важните дела.

Но искам да кажа и какво не разбирам у мъжете днес. Не разбирам защо не умеят да свалят шапка, да отварят врата, да си контролират думите и да вадят портфейла не само за малките сметки. Прадядо ми почина на 103 години през 1937 г. влюбен в една и съща мома – Кътина. Такива любови днес стават все по-малко възможни, но за да ги има, шапките трябва да са долу.

Разкажете ми за своята любима.

Ние сме женени от 60 години – една трагедия е това! Други хора се събират, разделят, а ние все заедно. [[more]] Но извън шегата – хем късмет имах с Вера, хем и старание положихме. Когато през 60-те родителите ми се разболяха, ние ги приютихме и тя се грижеше за тях в продължение на 16 години. Е, за какъв човек говорим?!

Вера е голям човек и голяма жена. С един недостатък – много мисли за другите, много се тревожи. А откак тази година пострада и здравословно, съвсем се разтревожи. А аз винаги съм мислел, че мога да усетя човека и да го развеселя, да го накарам да се усмихне, да забрави, да омаловажи проблема. И най ми е тежко, че сега с нея се провалих. Но има време – и това ще мине. Тя пак ще се усмихва.