Общество

Ръкоплясканията вече не помагат

Общество

Ръкоплясканията вече не помагат

Обичаме да се люшкаме от крайност в крайност. Когато медицинските сестри се бунтуваха срещу порочната система на здравеопазване в България, свивахме рамене и си мислехме – "ние да не сме по-добре, пък не висим по прозорците!". Когато имаше едва 20 случая на Ковид-19 на денонощие, ръкопляскахме по балконите. Лили Иванова даряваше тонове цветя на медиците в Александровска, които работят при нечовешки условия и последното, от което имат нужда, са цветя. Сега – при над 1000 заразени на денонощие в България – гледаме умно, когато министърът на здравеопазването (бивш шеф на същата тази Александровска болница) твърди, че нямаме достатъчно лекари, за да се справим с епидемията.

Три месеца минаха в лятно безгрижие, без план и идея как да се посрещне втората вълна от Ковид-19, която за България, изглежда, е първа. Тепърва взе да се обсъжда как тестовете да се назначават от личните лекари и така да са достъпни до хората, които имат нужда от тях. Търсят се, едва сега, варианти за подпомагане на лекарите на първа линия и прехвърляне на студенти по медицина. И тук идва любимата ми част. Вместо да видим истинската първопричина – липсата на държавническо мислене и реформи в тази сфера, ние, гражданите, се обръщаме едни срещу други в напразно търсене на справедливост. Лекарите се възмущават, че гражданите не спазват мерките, които властта налага хаотично и в пълен комуникационен вакуум. Хората се карат из социалните мрежи, разделят се на правоверни и скептици, подвикват си по улицата при липса на маска, а целият процес на диагностика, прием в болница и лечение е напълно непрозрачен, неясен и вече доста съмнителен.

А иначе здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи, и то без коронавирусна епидемия. Доверието към него е изключително ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма достатъчно специалисти, някои от тези, които са тук, търсят начини да преодолеят дефицитите на системата – и то не задължително легални или морални. Покрай Ковид-19 изпускаме исторически шанс за реформа в сектора, но нима има учудени – цялата ни обществена енергия отива в безсмислените спорове кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развитието на епидемията.

Вместо да оказваме натиск върху властта за мерки за насърчаване на медиците да остават в България, за по-справедливо заплащане на сестри и санитари, за борба с прекомерната комерсиализация на сектора и превръщането на пациента в „здравна пътека“, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е против мен. А здравеопазването е слонът в стаята – всички знаем, че нещата са зле, но никой не смее да говори – нито за факта, че макар да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш – на касата или в плик.

Срещу това ръкоплясканията не помагат.

 

Повече PCR тестове, повече въпроси