Автор: Нада Нешева
Хайде да бъдем честни – хората гласуваха за Слави, не толкова заради чалгата или червеното ферари. Гласуваха, защото пеят с него „Къде си, вярна ти любов народна” или „Боят настана, тупкат сърца ни”. И нито една от двете мелодии не е чалга, макар и тук-там да има някоя извивка вповече. Слави дава на тези хора емоция за България, чувството, че са част от нещо по-голямо от тях самите, което ги обединява. Може тази емоция да ни изглежда посредствена, недостатъчно естетизирана и далече от нас, но хората имат нужда от нея.
Ние, представителите на демократичната, либералната общност, които в най-голяма степен осмяха гласовете, подадени за Слави, споделяме заедно две емоции за България – еуфорията, която се появява на протестите и осмиването на другите, най-вече патриотарите. Заприличали сме на онези мъже и жени, които се страхуват да кажат „обичам те”, защото им звучи кичозно. А отстрани изглеждаме самотни и самодостатъчни, неслучайно ни наричат „интелигентни сбърканяци”. Не заради сексуални ориентации, а заради тази тъжна самотност на хора, които не споделят и не показват емоция за родината. За тях сме пълна скръб. Физика на скръбта.
Емоцията за родината обаче е нещо повече, тя е метафизика - защото докосва екзистенциалното. В най-малкия случай – химия. Хората, които пеят със Слави „Къде си, вярна ти любов народна” имат тази химия помежду си. Затова гласуват за него, затова гласуваха за Борисов или патриотите. Не защото са байганьовци или хитряги, а защото повярваха на тази химия. А повярваха, защото никой друг не им дава емоция за България.
Потресаващо е, че при толкова ерудирани щуротии, които се изписаха след изборите, как Слави бил „още от същото” „Илия пак в тия”, пълни с дълбоки мисли и народопсихология, тотално отсъства каквато и да било самокритика. Защо това се случва, защо хората нямат друга по-силна и по-истинска емоция за България, ако тази не ни харесва ? Кой, ако не умните и красивите да я изкопаят? Защото тя съществува – в НЯКОИ книги, в НЯКОИ произведения на изкуството, в НЯКОИ песни или фотографии... И не, няма я в жената-шунка в Националната галерия, нито в евтините чаши за Биеналето във Венеция, нито в чекмеджетата с досиета на Недко Солаков, още по-малко във фалшивия модернизъм в галерия Структура – всичките създадени и подкрепяни от хора, гравитиращи около ДБ. Няма я и в умозрителните конференции, които Кьосев организира за либералния патриотизъм.
Единствено я имаше в онзи знаменит миг, когато Христо Иванов акостира с лодката на плажа в Росенец с българското знаме. Затова и до днес, когато обяснявам на лелите и чичовците си за кого ще гласувам, трябва да кажа за „онзи с лодката”, че да ме разберат.
Така че няма да е лошо да се постараем да създадем, открием, изровим тази емоция, вместо да се подиграваме на хората, която я преживяват с песните на Слави. Защото като умни и красиви, като интелигентни смотаняци, сме отговорни за това да не се върнат патриотите и националистите и защото ако това стане, вината ще е наша, а не на хората, които не са учили нито изкуство, нито философия, нито имат нашите претенции. Те просто имат нужда от нея. И защото имаме чудесни специалисти в почти всички области, които могат да застанат отпред и да изведат страната от блатото, в което е затънала.
Но за да стане това, трябва да спечелим доверието на хората, които си искат емоцията за родината. И не се съмнявайте, че те ще я познаят, така както познаха лодката на Христо Иванов. Така, както светкавично се извърнаха от пошлостта на патриотарите и Борисов, за да се обърнат към Слави, защото неговата емоция е на светлинни години от техните.
„Да си върнем България” е чудесен призив , но преди това трябва да покажем, да почувстваме какво е България.
