Мадлен Чолакова е една от най-красивите и съдържателни български актриси. Позната ни от е от филми като "Иван Кондарев", "Игра на любов", "Ешелоните на смъртта". Създател на „Свободен театър“ - един от първите опити за независим театър в България. От години живее и работи в Ню Йорк. Мадлен написа този текст специално за нас, Момичетата от града.

Повече от 20 години живея в един от най известните градове в света, Ню Йорк. В Ню Йорк е моят дом, моето място, моите приятели моят живот. Обичам този град с цялото си сърце. Обичам улиците, площадите и хората му. Обичам го през всеки сезон и всеки ден. Обичам и добрите и лошите му страни, красивите и не толкова, радостните и тъжните моменти изживени в него, стоицизма и хумора на хората му, наричащи себе си нюйоркчани.

Пиша това в София. Дойдох си, отдавна планирано идване.Трябваше да е за седмици. Сега не знам кога ще се върна.

Както всички, сега пазя стаята си и гледам новините. И от родината, и от света. 

Гледам любителско видео от Ню Йорк, от вчера. Има много такива в YouTube. Това е заснето с камера, закачена на велосипедист, който пътува из града. Покрай него прелитат камиони със стоки, линейки, полицейски патрули, частни автомобили съдържащи в номерата си знак за лекар в автомобила, велосипеди на разнасящите готова храна, тук таме пешеходци с маски на лицата, тук таме без. Дори да не си живял в града, картината изглежда нереална.

Изглежда като гигантски декор за филм на ужасите.

Особено нереални изглеждат снимките от високите етажи или видеата, направени с дрон, показващи вечно задръстените с коли или гъмжащи от хора авенюта, булеварди, улици, паркове и площади на мегаполис изпразнени от живот. Хората не спират да качват подобни изображения. Те стават все по абсурдни и невъзможни, а са факт.

Разпъване на гигантски палатки за полева болница в "Сентръл Парк". Там където тичаха деца и влюбените лежаха по тревата.

Хладилен камион на задният вход на университетска болница за телата на мъртвите. Зад него е учебният комплекс.

Гледка отвисоко над празните булеварди, но ето хора, много хора пред вход на болница. Отпред палатки за бързи прегледи, полицаи следят за реда на чакащите, наредени в по пет редици заграждения за да бъдат прегледани.

Ако има тестове. 

Ако има лекари.

Ако има сестри.

Ако има санитари.

Ако има легла в болницата.

Чета пощата си. Говоря с приятели в града. Соня е прекарала заболяването в болница. Еми и семейството й са в лятната си къща в Лонг Айлънд, снабдяването е трудно, интернетът – слаб. Тоби от моята кооперация, на 84, не смее да отиде да си напазарува. Изтощени са от дезинфекциране на етажите, общите помещения, местата за боклук и пералното. Фитнесът в сградата затвориха още на 10 март. По нашата улица се виждали само транспортните камиончета на пощите, разнасящите поръчки и тези, които разнасят храна. Тъжно, абсурдно, невероятно и все пак реалност.

Да, Америка реагира непростимо късно.

Причините са много и комплексни. На първо място е упоритото и продължаващо с месеци неглижиране и омаловажаване на проблема от управляващите във Вашингтон и преди всичко от президента Тръмп. На местно ниво –  ясната за цяла Америка, дълбока и дълголетна несъстоятелност, изостаналост и неефективност на обществената здравна система. Проблемите в нея оставяха щат след щат абсолютно неподготвени за локална епидемия, камо ли за пандемия в нашият толкова обвързан свят. Най-пострадали, естествено, се оказаха огромните градове на Америка с огромните им врати към света. Ударът е най силен в Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго.

Помогна и вроденото пренебрежение на редовите американци към заплахи от “далечни” дестинации като Европа и Азия. Това самочувствие на недосегаемост вече е носило лоши последствия – Пърл Харбър през 1941 или 11 септември през 2001. Но

Има още...