Общество

Насилие винаги е имало, но днес има и телефони, с които да го снимаме

Интернет като през лупа увеличи случаите на агресия сред деца, възрастни и всякакви групи от обществото

Насилие винаги е имало, но днес има и телефони, с които да го снимаме

Снимка: GeorgiaCourt/GettyImages

Бях голяма мъжкарана и още от първите класове демонстрирах физическото си надмощие над съучениците си. Като ранно развито момиче, стърчах с една глава над строя и поправях всякакви прояви на несправедливост с разни форми на тупаник. Няколко пъти ме викаха при директора за мъмрене, но понеже съм момиче, все излизаше така, че момчетата са виновни, нищо, че имаше случаи на откровена моя провокация към тях.

В пубертета момчетата рязко израснаха, а аз започнах да осъзнавам своята женственост. Сбогувах се с тренировките на чисто мъжките спортове и се насочих към по-женските.

Вече не се биех с момчетата, носех рокли.

За тези истории и до днес се смеем със съучениците като се срещаме по улиците, хванали за ръка  нашите деца. Обсъждаме как сега наследниците ни мерят сили къде по детски, къде по тийнейджърски и си спомняме за съученика „Мишо“, който все си беше в районното за хулигански прояви. Училището ни беше особено елитно и такива елементи не бяха толерирани и макар да беше отпаднала системата за „понижаване поведението на ученика“, при трета проява на грубо погазване на правилата, ученикът беше преместван в друго училище. Така и не чухме хубави неща за „Мишо“, напротив. Той не се измъкна от спиралата на „наклонената плоскост“, както я наричаха учителите ни в елитното централно софийско училище и обясняваха това с пропуски в семейството и отсъствието на родителите му от вкъщи.

Този разказ идва да покаже, че бой сред децата винаги е имало, имаше дори при мен, има и сега и винаги ще има. Скандализирани сме не толкова от наличието на т.нар. "насилие", а от това, че то се заснема като шоу и след това се върти отново и отново в кръвожаден изблик на адреналин. Сцените на насилие, гледани от кибиците, напоително са овладени като зрелище още от гладиаторските игри. Съгласете се, че не по-малко смразяващи кръвта са сцените на рицарските турнири, изгарянето на вещици на клада или обезглавяването с гилотина.

Възмущавало ви е? Ще ви възмущава винаги.

И мен ме възмущава, честно казано. Защото съм родител. И точно защото съм родител, обръщам внимание какво влиза в полето на внимание на децата ми. Филми с насилие не се допускат, игри с убийства и подобни сюжети – не се допускат. Гледане във видеоплатформи на сцени на насилие не се допускат. Това съвсем не значи, че ги няма. Означава, че показвам на децата, че това не е приемливо и не възпитавам агресия и безчувственост. Напротив. Попадали сме в ситуации, когато помагаме или разтърваваме хора в опасни ситуации. Вярвам, че силата на умния човек е в това да преговаря. Ако не може – да замълчи. Ако не може - да се оттегли. Ударът, който не улучва врагът, не е удар. Той е махване във въздуха.

Последното видео на деца, били съученици в мол, не е нищо повече от евтино зрелище.

С тази разлика, че днес телефоните дават измамното усещане, че всеки от нас е звезда или пък попада на уникално неповторимия епицентър на събитие, което ще ни направи звезда. Впрочем, Фейсбук вече премахва функцията „На живо“, заради която бяха популяризирани далече по-шокиращи събития – терористични атаки, обезглавявания, порнографски изцепки. И то от възрастни. Но моля ви, в съвсем истински бой се втурват постоянно футболни агитки, полицаи и жандармеристи, превишили правомощията си, дори депутати, на които аргументите не достигат. Нима си затваряме очите за това?

Продължава на другата страница...


Разбира се, отново, защото съм родител, се питам: родителите на децата – насилници, правят ли нещо по въпроса за овладяване на агресията? Или се гордеят с творенията си? Или просто вярват в ръкопашното правосъдие? Възможно е. Социалните норми са много разтегливо понятие. И докато се чуваха гласове: "Знаете ли къде са ви децата?", много съвестни родители побързаха да кажат: „Вкъщи“. Но и това, да държим децата до полата на мама твърде дълго, не ги прави пригодни да оцелеят в живота.

А в него има много удари. Понякога са от неприятните съученици, понякога са от хапливите коментари на учителите, понякога са от захапка от приятел. Не казвам, че животът е въпрос на оцеляване. Не смятам обаче, че е само цветя и шампанско. Наблюдавам групи за домашно насилие и като чета коментарите, които лавинообразно растат всеки ден, ми се струва, че повечето хора нямат ясна представа за живота, какво е насилие, че животът има куп разочарования, горчиви хапчета, жаби за преглъщане и още много неприятни събития, които просто са част от играта.

Проблемът е, че сега виждаме това насилие, натикано ни пред очите от телевизора, през смартфона.

А иначе никога не бяхме виждали момчетата да се бият зад блока? И никога не сме чували момичета да се дърпат за косите за момче, за коя е по-хубава, за коя е по-готина? Хайде стига!

Сега интернет като лупа взе да показва много от пропуските на родителството, на липсата на уважение в училищата, липсата на респект към каквото и да е. Защото пак ще припомня, че в елитното ни училище  през 90-те години хулиганството не се толерираше. Не че го нямаше, но за него санкционираха безкомпромисно.