Винаги съм вярвала, че националната гордост трябва да се основава върху успехите, с които можем да се похвалим днес, а не върху победата при еди-коя си крепост преди век и две трети. Затова, когато ми попадна новината, че България е на едно от водещите места по спад на въглеродни емисии в Европа за 2018 г., още самото заглавие ме усмихна и за пръв път усетих онова гъделичкащо чувство на гордост.
България отчита 8.1% спад на въглеродните емисии спрямо предходната година по данни на Евростат. И се нарежда на второ място след Португалия. Тази тенденция, макар и изразена в по-ниски проценти, се отчита в целия Европейски съюз – новина, която няма как да не зарадва дори най-песимистично настроените от нас.
Най-песимистично настроените от нас обаче не бързат да отварят шампанското. Въпреки многолюдните протести в различни точки на света, въпреки че Обединеното кралство обяви климатичните промени за извънредно положение и се нае с нелеката задача да сведе до нула парниковите емисии през следващите 30 години, науката продължава да поддържа мнението, че подобни решения все пак ще се окажат ненавременни и критичният половин градус е преминат. Надеждата, че примерът на Великобритания ще има ефекта на камъче, хвърлено във вода, и ще последват спешни мерки от страна на световните правителства продължава да ме крепи в моменти на отчаяние. Истината обаче е, че се намираме в етап на овладяване на ситуацията, а не предотвратяване на бедствието.
На фона на неоптимистичните прогнози на учените (и въпреки че сме на второ място по спад на вредните емисии) в България си имаме министър на околната среда, който отрича глобалното затопляне – climate-denialist, както се казва в Щатите, където този феномен е широко застъпен. Националната програма за подобряване качеството на въздуха, разкритикувана от Грийнпийс - България за липса на конкретни срокове и отговорни институции, междувременно се фокусира върху котлите на твърдо гориво – стратегия, която с изумителна упоритост заобикаля основния замърсител на въздуха.
Широкодостъпен и добре обоснован научен факт е, че големите компании производители на горива са отговорни за близо 70% от парниковите емисии. Това освобождава ли ни в такъв случай от лична отговорност? Дава ли ни зелена светлина да спрем да рециклираме, да спрем да се тревожим за еднократната употреба и етичната консумация?
В моите очи не. Но значи, че личната отговорност и индивидуалният избор отдавна не са достатъчни мерки за справяне с проблем от такива мащаби. И може би е време да поискаме от правителствата си да погледнат проблема честно в очи и да застанат на страната на здравия разум, а не на петрола. Много скоро ще трябва да направим избор между живота, който познаваме, и живота, който бихме могли да завещаем на децата си. За да направим подобен преход обаче, е нужна силна политическа воля, не само лична отговорност и чаша за многократна употреба.
