Една сутрин близо до вкъщи видях млада жена, заобиколена от групичка радостни деца, да подрежда мозайка за залепване на оградата на 42 ОУ в София. Стана ми приятно, защото стената е бетонна, сива и скучна, а украсяването й ще научи децата на творчество и непримиримост с грозните дадености.
Обещах си, че ще науча повече за тази инициатива. Когато минавах оттам на връщане от работа, видях красиво цвете и надпис Проект "Красив ъгъл" към курса за приложно изкуство. Имаше и молба: хората, които по една или друга причина имат парчета от всякакъв вид декоративни плочки, да ги оставят при портиера на училището.
Всеки ден на оградата се появяват нови и нови неща -кораби, човек, къщи, цветя...
Тази привечер заварих младата дама да лепи подготвените мозайки от вътрешната страна на оградата и се спрях да я попитам как и защо е решила да се занимава с това. Казва се Мария Стоева, завършила е приложно изкуство във Варна, откъдето е родом; във факултета по изкуство към ВУ "Кирил и Методий" е завършила пък специалност „Скулптура“. Майка е на две деца, ученици в 42 ОУ.[[quote:0]]Правенето на мозайки от отпадъците от ремонти или строителни работи е малка част от работата на Мария с децата. Правили са кавали от стари тръби, работили са с глина... Тя буквално сияе, когато говори за децата и нещата, които сътворяват заедно. Убедена е, че ние сами правим добрите и хубави неща около нас и не трябва да се оставяме на течението, чакайки някой или нещо да ни свърши работата и да направи ежедневието ни по-красиво.
[[more]]От вътрешната страна на оградата работят децата от занималнята; в ъгъла е цветето с "транспортьор", зареждаш се със слънчева светлина, който, ако затвориш очи и задържиш дъха си, може да те изпрати чак на Луната...
Докато говорихме небето стана тъмно и заваля, Мария извика малката си дъщеря - ученичка в предучилищната група и я помоли да се скрие във входа при портиера и продължи да ми разказва. Сподели, че отначало в курса й преобладавали децата от 5 и 6 клас, но сега активни са и малките от 1, 2 и 3 клас. Радостта и гордостта, които изпитва от труда си, са очевидни и на мен просто не ми се тръгва...
При не особено дружелюбните и потънали в рутина учители в България да срещнеш човек, който работи с децата с много любов и вдъхновение, е освежаващо и обнадеждаващо. Размечтаваш се как ще се върне онова време, когато учителите са отваряли врати за чудесно пътешествие в живота и са правили от възпитаниците си граждани, а не изпълнители.
