Общество

Луиза Григорова: Мъжът трябва да остане мачо в хубавия смисъл

Луиза Григорова: Мъжът трябва  да остане мачо в хубавия смисъл

Снимки: Сергеев студио и Продуцентска къща СПИРИТ"

След 3 седмици по кината "Игра на доверие" на режисьора Мартин Макариев е най-гледаният български филм, като той  повдига завесата на темата за домашното насилие и насилието над жените.

Как израства един насилник и той осъзнава ли, че е такъв? Каква роля имат майките и счупеният семеен модел? И може ли жертвата да се спаси - разговаряме с актрисата Луиза Григорова - Макариев, която изигра главната роля на Елена и не спира да получава съобщения от фенове за изключително въздействащия филм, за който всички говорят.

 

Луиза, как дойде поканата за тази роля на порасналата Елена, която е живяла в семейство, страдало жестоко от домашно насилие? Какво те привлече в тази роля?

Яна Маринова (вижте интервюто с нея тук) ме покани директно за тази роля. Тя ме убеди, че иска да разкаже историята какви са последствията да имаш безкрайно тежко детство и как, когато пораснеш, не можеш да избягаш от проблема: или се превръщаш в жертвата, или в насилника. Яна беше много убедителна, когато говорихме, че темата е интересна и актуална. Но е странно да говорим, че темата е актуална, след като тя съществува, откакто свят светува. Тя е константно актуална, което я прави още по-страшна. Явно това е тема, от което човечеството не може толкова лесно да се отърве. Затова във филма разглеждаме дали индивидът може да се откъсне от тази ситуация.

Как се снима такъв филм от млада майка като Вас?

Беше много емоционално. Когато снимахме филма, бебето ми беше на 8 месеца и хормоните ми още бушуваха между кърменето и отбиването, майчинството и частичното връщане на работа. Бях много чувствителна в този момент и преживявах събитията съвсем наистина. Аз обичам да си причинявам такива неща, когато снимам, защото по този начин влизам надълбоко в персонажа и това си личи. Снимките протекоха много гладко и бързо - моята част отне само 10 дни.

Домашното насилие само български проблем ли е?

Далеч не. Проблемът е заложен от зародиша на хомосапиенс, защото мъжът е силният, който пази, ловува, взима решения, рискува, а жената е в пещерата, грижи се за дома, за семейството, а сега, когато тя иска да излезе от пещерата и да прави друго, мъжът започва да се съпротивлява. Това е толкова надълбоко в клетките ни, че тази борба между мъжа и жената не знам как е възможно да спре да съществува.

Все пак наблюдаваме съществени промени в развитите общества и проявите на феминизъм значително влияят на правилата. Дори се стига и до други изкривявания...

Напоследък има промяна, да. Може би така се случват промените – чрез революция, но смятам, че много грубо тръгваме в една посока, което обърква всички, и хората вкарват още повече ненужна агресия. Няма нищо премерено. Изведнъж светът стана огромно толерантно пространство за абсолютно всичко и свободата, която разбирам не като слободия, се превърна в хаос. В момента светът се опитва да овладее хаоса ли? Да овладее толерантността  ли? Или се опитва да промени нещо конкретно, което трябва да се промени? Толкова излишна енергия се хвърля върху някои неща, че светът не може да се съсредоточи върху това да оправи проблемите. И това се случва много бързо и твърде агресивно.

Продължава на следващата страница.. 


Почти всяка звезда вече стана жертва и има своята история за домашно или сексуално насилие. Това мода ли е? И докъде са границите на насилието въобще?

Всеки човек може да разкаже своя история с подобен сюжет. Но насилието със сигурност може да се разпознае. Всяко преиначаване на историята също си личи. Най-ярко го видяхме в случая с Амбър Хърд и Джони Деп. Домашното насилие не е каприз. То много силно си личи. Това, че някой в някое заведение е шляпнал някого по задните части и подсвирнал, това не е сексуално насилие.

Мъжът трябва да остане "мачо" в хубавия смисъл на думата.

Не смятам, че задължително мъжете трябва да седят със скръстени крака, защото иначе провокират. Не смятам, че жените трябва да носят дълги дрехи, защото с къса пола са предизвикателни. Но някой вкъщи да ти казва, че нямаш право на приятели, на личен живот, на работа, че имаш право да изпълняваш заповеди и ако не го правиш – получаваш шамари и по-лошо... Това вече е домашно насилие, от което човек трябва да може да се отърве навреме.

Как протече партньорството с Владимир Зомбори, екранния Ви съпруг Камен?

По време на снимките много обсъждахме персонажите. А нашите отношения се развиваха основно в къщата. И това е символично - че всичко се случва на скрито, зад вратите на идеалния живот. Ние се познаваме от много време и не ни беше трудно да се сработим. Честно мога да призная, че

в моментите, в които Владо ме поглеждаше с онзи луд поглед, направо ме хващаше страх.

Не знам откъде извади тази игра, той е толкова мило и добро момче и аз го познавам цял живот като такъв. И изведнъж ние се озоваваме на терен в ролята на съвсем други хора и той ме гледа по онзи начин... Буквално не знаех как да реагирам.

Кое е по-страшно: физическото или психическото насилие и отнемането на личния избор за собствения си живот?

Физическото насилие е страшно, защото в голяма част от случаите се стига до фатален край. В САЩ, където притежанието на оръжие е законно, около 80 % от жените, подложени на домашно насилие и попаднали в центрове за закрила от домашно насилие, се връщат при насилника си. Ако до 8-ия път жертвата не се отърве от насилника си, тя бива убита. Това се случва изключително често.

В България също зачестиха случаите на фатален край. Определено физическото насилие е страшно за мен, защото, слава богу, не ми се е случвало. Ако някой ме нарани физически, смятам, че не бих продължила и не бих позволила да се стигне до нещо повече. Бих реагирала веднага, защото не мога да търпя.

Но психическият тормоз обикновено е воден от много силна минипулация, от която жертвата не може лесно да се измъкне и да се осъзнае. Затова е страшно. Аз също съм податлив човек във връзките, който е готов да се раздаде напълно и ако попадна на такъв енергиен вампир, трудно бих се измъкнала.

Има и още.. 


Като актьорска игра не обичам да насилвам нещата, да стават твърде експресивни и тип театрална игра. Професорът ми от НАТФИЗ казваше, че за актьорската работа е добре да си глупак и да не мислиш твърде много, а да се хвърляш в ролята. В началото на репетициите се опитах да направя по-експресивен образ, защото Елена беше описана в сценария като дразнещ типаж, който много провокира и това поражда насилието. Като тръгнахме да снимаме обаче, режисьорът каза, че не търси това и тръгнах в по-обрана посока. Мартин има уникалното качество с актьорите да не казва какво търси, а само да те насочи много фино и ти сам да усетиш какво да извадиш. Той знае как да подразни актьорското ми его и го прави в точния момент, успява да ме ядоса толкова тънко и ме пуска да изиграя сцената. Аз на момента много ядосана я изигравам и то се получава!

Жертвата на насилие има ли типаж? Слаба, зависима персона, която търси лесното, например?

Всеки може да попадне в такава ситуация - да е жертва. Всичко тръгва от изключително добри намерения, от любов, от грижа, дори моята героиня го казва, че "моите родители какъв разрушен живот имаха, а аз – живея с перфектния мъж"! Тя тръгва с идеята, че се е нагледала на какво ли не, с майка, която полудява, но тя няма да е като майка си и ще бъде по-обрана, с друг цвят коса и ще има друг сюжет с идеалния мъж. Но това винаги започва така... с любов и добри намерения.

А насилникът как разбира действията си, къде отива любовта?

И насилникът изхожда от любов. Когато с Владо Зомбори коментирахме образите си, той каза, че изключително вярва на героя си Камен, защото той смята, че всичко, което прави, е най-доброто за неговата жена: тя не бива да работи, за да не направи нещо на бебето, тя трябва да си почива, а той изкарва толкова много пари, за да може тя да си почива. Но да се откаже от собствения си живот. Така разсъждават голяма част от по-заможните мъже за жените си.

Парите са власт и създават нейния красив затвор.

Да поговорим за ролята на майките като възпитателки на бъдещи мъже, които ще градят здрави отношения....

Смятам, че не е само ролята на майката, а ролята на семейството. Момчетата са много привързани към майка си, но имат нужда да следват модела на баща си. Момчетата, които са отгледани от майките си, много им личи. Респект за тези жени за този чутовен труд, но виждам колко трудно се гледа дете. Ако си изградил истинско доверие в детето си, дори то да се отклони за малко от верния път и да се влияе повече от средата и да не зачита правилата, ако знае силата на авторитета, ще се придържа към правилните решения. Тук е тънката граница да се покаже какво са добри отношения. Аз съм дете на разведени родители, но те запазиха добри отношения. Те са приятели и до ден днешен, срещаме се заедно, имах рождени дни и с двамата, купуваха ми общи подаръци, общуват активно. Знаят, че техните пътища не са продължили всеки в своята посока, а винаги ще бъдат моите майка и татко. За мен моето разведено семейство е много здраво семейство. Това е въпрос на интелигентност и цивилизованост. Важно е и да бъдем приятели с децата си. Да им имаме доверие.

Кое беше най-трудното да осъзнаете в "Игра на доверие"

Да изляза от собствените си реакции. Като човек аз не съм такава – бих реагирала на първата проява на насилие и несъгласие с начина на живот и поведение към мен. А моята Елена се опитва да потуши всичко и да поправи себе си. Тя се бори за това семейство. Тя се опитва да говори с Камен, какво чувства и как всичко би станало отново добре след време. Аз не съм такава. Ще скоча с рогата напред и да задържа тези емоции не ми беше лесно, трябваше ми време. 

За да изиграя ролята така, много ми помогнаха гримьорите и стилистите, които буквално изградиха образа. За ролята гримът отнемаше 3 часа, а изглеждаше минималистичен. Това направи 90 % от героя, защото нашата художничка по костюмите Веси Динева ме облече истински – не просто да имитира с дрехи класа и стил, а взе конкретните дрехи с конкретните марки, така че да се чувствам абсолютно този човек, както се облича. А Грета Великова, която се грижи за моя грим и коса, ме преобрази.

Не можах да се позная! Тя ми е сменила физиономията. Все едно гледах друг човек.

Тя ме повика преди филма и в продължение на 4-5 дни (аз бях с бебето на ръце) тя пробваше грима и косата. Хващаше ме съклет, докато тя поправя всеки щрих, който аз дори не виждах с какво толкова променя общата картина. И накрая каза: ще ни трябват 3 часа за грим и коса всеки път. За образа на Яна се грижи Красимира Петрова, тъй като образът на Даниела е от по-ранна епоха на социализма и там работата беше също на много високо професионално ниво. Тези хора в екипа изиграха изключително важна роля за образите ни.

Какви са отзивите от филма?

Това е най-гледаният български филм от началото на годината. След пандемията зрителите значително намаляха. За сравнение през 2018 г. „Диви и щастливи“ на откриващ уикенд имаха 22 000 зрители. А „Игра на доверие“ – откриващ уикенд 6 000. Но вече не се конкурираме само с българските филми. Киното трябва да е достойно, за да го гледат зрителите. Не трябва нещата да се делят. Трябва да работим така, че филмите да са интересни и зрителите да влизат и да ги гледат.

Жени или мъже гледат повече този филм?

За първи път ми се случва толкова много хора да ми пишат. Включително и мъже! Това за мен е голяма изненада. Всеки излязъл от салона хваща телефона и ми пише. Толкова позитивни отзиви за моя работа досега не съм получавала! Пишат ми колко е бил важен за хората този филм, колко ги е разтърсил, колко вълнуващ е бил, как са повярвали на тази история, че знаят, че това е истина. Други са се припознали.

Мъже ми пишат, че са разбрали как не трябва да се държат и как отчитат сега това поведението си като вид насилие.

Всеки път, когато си отворя телефона, имам поне едно две съобщения с благодарности на фенове. Наблюдавам пробуждане! Това е тема, за която не бива да си затваряме очите. Много хора си казват: Ама това е много тежък филм, предпочитам да не го гледам. Но който трябва, ще го види и ще се замисли.

Още за "Игра на доверие" вижте тук