Ей, пак сме големи специалисти по всичко. Първо, най-вече разбираме от пиене, то има ли човек в тази страна, на който тази тема не му е напълно ясна? Колко трябва да се пие, кога, как. Този Ласкин много е пиел, повече от братчеда, който обаче, нали, много носи на пиене...
Жалим му децата, возил ги бил пиян. Веднага грейваме, целите в бяло, нашите деца са защитени, ние не пием, пък и да пием, се владеем. А и той нищо не може да ни каже, нали, на него му е взета думата. Той не се е владеел, той е пиел, също така си признал, и то при душеприказчика на народонаселението, Карбовски. Страшна работа, ей.
Мислим, че като говорим за човека, като че ли имаме право на последна дума, това ни прави по-извисени. Него сваляме в калта, нас си издигаме.
Но после не ни стига да сме специалисти само по пиене. Почваме вече да разбираме и от тихата трагичност на простия, ежедневен, обикновен живот, срещу която някои хора нямат имунизация. Вече и от това поназнайваме, почваме да обясняваме, да сочим с пръст, да сме безкомпромисни.
Нямаме свян пред смъртта, нямаме и пред живите, няма край тази страст да сме прави, да знаем, да ни е ясно всичко, мамка му. Не може всичко да е ясно, не може да знаеш какво му е на другия човек, каква рана му зее в сърцето, не може все ти да казваш как са нещата.
Вземете един път да помълчите. Засрамете се, помислете. Или пък не, не мислете, прекалено много искам. Просто млъкнете.
