Първи юни вероятно е най-щастливият ден от годината за повечето деца. Юни е посветен и на едни други деца, които обикновено отказваме да приемем за свои. Съществуването им е сведено до своего рода социална ерес. Мразим ги, защото начинът, по който обичат, не отговаря на стремежите към едно съвършено в своята еднаквост общество. Това са „децата на дъгата“, отказали любовта им да получи сериен номер. Тях няма да срещнем на никоя детска площадка. Нито пък в близост до нашите предразположени към „заразяване“ и подвластни на нормите за еднаквост малки и пораснали деца. Разбираме за тях веднъж годишно, когато ги съзрем по телевизията да развяват своя флаг на гордостта из софийските улици. И се стараем на мига да отнемем звука на новинарската емисия, тъй като не желаем „да прихванем тази болест“.
„Болестта“ не е коронавирус. А любов. Любов, плашеща със своето различие онези, които никога не са усетили тежестта на борбата в името на това да прегърнат необезпокоявано любимия човек от противоположния пол. Поглеждайки отвъд телата, ще открием хиляди прилики. Еднакво любящи например са и хетеро-, и хомосексуалните деца, преди да научат за своята сексуалност. Преди думите „Що за мъж си, ако плачеш и не можеш да се биеш?!“ да надделеят над чистите чувства и да поставят границите между „нормално“ и „ненормално“, макар и двете понятия да са неопределени абстракции.
Мъжеството, превърнало се в гордост за мнозина, не се състои в нанасянето на удари по тялото на човек, осмелил се да носи белезите на своята индивидуалност вместо тези от побой. То не е юмрук, а протегната въпреки присмеха ръка.
„Не одобрявам“ е различно от „мразя“. В това се състои и едно от посланията на Прайд. Не, липсата му през настоящата година няма да елиминира омразата. Напротив, ЛГБТ общностите (а и повечето малцинствени групи) ще бъдат заглушени. Физическата липса на шествието ще означава само, че невидимостта на тези групи, а не приемането, е ключът към тяхната асимилация в макрообществото.
Пандемията от коронавирус доказа, че може да отприщи насилие в невиждани досега размери. Първи в схватка с него попаднаха жените, заключени зад стените на домовете си. Дойде ред на расовата дискриминация и протестите срещу нея. Те прераснаха в грозни сцени на насилие, които опорочиха смисъла на каузата за равноправие. Не по-малко потискани са и сексуалните малцинства, чийто единствен лъч светлина са прайд шествията, тази година отменени в името на всеобщото здраве. Особено силно засегнати са гей хората под 18-годишна възраст, които делят пространството на дома със своите неприемащи родители. За разлика от останалите групи те не могат да напуснат враждебната среда. Това води до депресивни състояния и усещане за малоценност.
За да разсеят съмненията в погазването на нечии права, се намесват статистиките. Или липсата им. Официални данни за жертвите на престъпления, извършени поради омраза, няма. Защото термин „престъпление от омраза“ не съществува в българското законодателство. Друг термин, „джендър“, обаче нанесе трайни поражения на ЛГБТ общността, макар и да не е пряко свързан с нея. Вследствие на това, по данни на института „Отворено общество“, през 2018 г. речта на омразата срещу хомосексуалните хора нараства двойно спрямо 2016 г. А проучване, проведено от фондациите „Сингъл степ“ и „Билитис“, показва че 82 на сто от анкетираните ученици чуват хомофобски обиди от страна на съучениците си и около 60 на сто – от училищния персонал. Събитията съвпадат с кампанията срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция, която дискредитира организациите в неправителствения сектор.
„Физическият Прайд, за жалост, винаги се превръща в повод за ожесточен дебат и за преповтаряне на едни и същи аргументи. Това, че отсъствието му вероятно ще доведе и до липса на познатия двудневен хейт, показва ясно едно: невидимостта на ЛГБТИ хората. Ситуацията казва следното: „Ако ние не ви виждаме и вие не искате неща, всичко е ок“. Търсят ни и родители със заявка да "излекуваме" детето им, но нашата работа е да успеем да се срещнем с тях, да ги информираме и да ги срещнем там, където са те – с техните вярвания и убеждения, разбирайки, че обичат детето си и желанието да го "излекуват" идва от криворазбрано усещане за грижа. Трябва да говорим за разликите на ежедневно ниво: познавате ли хетеросексуални младежи, които са тормозени вкъщи или гонени заради това, че си имат гадже; познавате ли хетеросексуална двойка, в която партньорите никога не са се хващали за ръка извън вкъщи; познавате ли мъж и жена в дългогодишна връзка, по време на която единият постъпва в болница и на другия му е отказано свиждане, защото не могат да докажат, че са партньори?“ – коментираха от „Сингъл степ“ за „Момичетата от града“.
Има и още...
Един от основните аргументи срещу провеждането на прайд шествията е липсата на мероприятие, посветено на хетеросексуалните хора. Голяма част от тях твърдят, че това ги кара да се чувстват дискриминирани от страна на сексуалните малцинства. Въпреки това появата им по време на събитието е желана. Защото те са основен стълб на солидарността. Неведнъж са заявявали: „Аз съм Шарли Ебдо“, „Аз съм Джордж Флойд“ и дори „Аз съм Милен Цветков“.
Преодоляването на присмеха и стереотипите е именно в ръцете на онези хетеросексуални хора, които ще изкрещят „Аз съм гей“ по време на прайд месеца.
С цената на тези думи може да бъде предотвратено следващото убийство, породено от презрението към другостта. Защото двама хомосексуални влюбени в парка са по-приятна гледка от окървавеното лице на нечий син или дъщеря.
В това ни уверява и К. К. – хомосексуален младеж, завърнал се в страната заради епидемията: „Когато се срещнеш с ЛГБТ+ хора и видиш с очите си, че с нищо не са по-различни от теб, добиваш друг поглед към света. Дотогава е нормално (но не оправдано) да си скептичен към темата и да изпитваш известни резерви. Непознатото е странно и плашещо, най-вече когато целенасочено се гради такъв имидж на общността от немалко партии, медии и организации. Но в никакъв случай не бих определил България като една от най-нетолерантните страни в света. Хиляди хетеросексуални хора взимат участие в София Прайд и си остават такива – даже по-уверени в собствените си сексуални предпочитания. От страна на ЛГБТ+ обществото омраза няма. Имам стотици хетеросексуални приятели, които обожавам“.
Разбира се, равнопоставеност няма да бъде постигната чрез натрапчивост. В това ни убедиха и дългите години, в които Прайд е социален факт. Не афиширането на сексуалността е приоритет на шествията, а видимостта в обществото. Нито пък всички прояви на ЛГБТ активизъм са уместни. Ненужни са крайни действия като промяната на класически (и не само) художествени произведения в името на нечия кауза особено когато знаем, че омразата ще се възцари отново с напускането на киносалона. Изкуството е универсално, а препълването на холивудските сюжети със знаменитости от малцинствени групи би допринесло единствено за раздразнение. Нека не забравяме, че най-силна подкрепа можем да проявим, ако се усмихнем на двамата въображаеми влюбени в парка, за които вече прочетохте. Само и единствено така ще достигнем етап на социално съзряване, в който ще усетим нуждата от дебат на тема ЛГБТ права. Дотогава е силно желателна и медийната смелост по темата. Журналистите са хората, които трябва да излекуват тази социална язва чрез разяснителни кампании. От тях зависи изборът на публицистичните предавания или скечовете със сексистки и хомофобски намеци.
И не, никой не избира своята сексуалност. Никой не се събужда с мисълта „От днес вече съм гей!“ в следването на мода. Едва ли е роден човек, който доброволно би се подложил на обществен натиск заради тенденция. Любовта съществува и е това, което често отказваме да приемем, че е – спонтанна, цветна и непредсказуема буря от емоции, неподвластна на ограничения. Трепетът, който преминава през тялото ни при влюбване, не познава различия в половата идентичност. Блясъкът в очите също. Нека си представим и колко прочувствени са хилядите неиздадени стихове, извисили нечии неразбираеми за нас чувства. Нима те са по-различни в красотата си от лириката на любимите ни поети?
Отмина най-нетрадиционното шествие на Прайд. Малко медии се сетиха за него, потънали в безконечната тема за пандемията. А пандемия наистина има – тя е от насилие, колкото и излезли от употреба да са тези думи към днешна дата. От социалната ни ангажираност зависи дали ще допуснем още михаиловци да загубят живота си в Борисовата градина. Михаиловци, които са нечии желани и обичани деца, пренесли със себе си пъстротата на дъгата. Нека няма аплодисменти за вчерашния концерт, посветен на прайд месеца. Вместо тях можем просто да кажем „обичам те“ на човек, осмелил се да приеме белезите на своята уникалност. Дори това да означава да преглътнем гордостта си само в един ден от годината, развявайки цветен флаг. Това е мъжество. Това е и основата на дългоочакваните промени. Ще можем ли да обикнем света във всичките му цветове, без да поставяме серийни номера на човешките същества?
Момичетата от града подкрепят свободата на личния избор.
