Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Как да се научим да се гордеем с това, от което най-много се срамуваме?

Как да се научим да се гордеем с това, от което най-много се срамуваме?
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

„Един от основните национални приоритети на България е да не се изложи пред чужденците.“

 

Това написа вчера приятел във Фейсбук. Ще ни се да подминем тази забележка като шега и да настояваме, че тя не съдържа никакви реални прозрения за нас като нация. Но с неохота си даваме сметка, че тук има над какво да поразсъждаваме. Оставяме настрана всички закачки с правителството и с Лиляна Павлова около подготовката на председателството, всички куриозни случки около ремонта на НДК. Това е само повърхностно проявление на този приоритет.

Разбирането за важността на това да не се изложим, толкова здраво е обсебило колективното ни съзнание, че със сигурност притежава неосъзната от нас сила да ни обединява като нация и да ни заставя да проявяваме амбициозност, каквато не бихме показали, ако е само за пред нас самите. Критични сме как изглеждаме в очите на другите, но дали последствията от тази критичност не се отразяват пагубно на нашето самосъзнание като народ?

Срамуваме се, че когато кацнат чужденците на летище „Враждебна“, преди да им покажем лъскавите и оправени централни части на София, ще трябва да видят издайническите соц блокове в „Дружба“, откъдето минава булевард „Брюксел“.

Не знам дали ще се съгласите с мен, но мисля че ние, като нация, изпитваме преди всичко дълбок срам от себе си. Да, ние се гордеем и от езика ни, и от писмеността (и от това, че България първа вкарва кирилицата като официална азбука на ЕС), и от уникалната природа и планините, и от храната, и от доматите и киселото мляко, от розата, а напоследък и от лавандулата. Гордеем се, че сме стар народ, че имаме 1300 години история, и макар да нямаме паметник по случая вече, се гордеем, че България запазва името си през вековете. Гордеем се, че на границите минаваме през ЕС коридор и че западните ни партньори често ни споменават като „стабилизиращият фактор на Балканите“. Всичко това ни кара да се чувстваме добре, но има много неща, от които се срамуваме, като тук списъкът е не по-малко дълъг.

Срамуваме се, че имената ни звучат странно за жителите на западния свят, на които им е трудно да ги произнасят – затова услужливо даваме на децата си международни имена. Както знаем, регистърът на българските имена отчита бум на деца с име Виктория, Мартин и Кристиян – това са децата на Деси, Иван и Мария. Срамуваме се, че когато кацнат чужденците на летище „Враждебна“, преди да може да им покажем лъскавите и оправени централни части на София, ще трябва да видят издайническите соц блокове в „Дружба“, откъдето минава булевард „Брюксел“. Притесняваме се да не си помислят: „Знаехме си, България няма място в ЕС – минаха почти 30 години и българите все още не са измислили начини да се справят със социализма. Лоша работа!“.

Срамуваме се, че морето ни не е толкова лазурно и топло като гръцкото и че отвсякъде стърчат занемарени железобетонни строежи, който ни напомнят за несъстоялата се мечта за Българската ривиера.

Много се срамуваме, когато си помислим, че голяма част от западноевропейците изграждат мнението си за българите въз основа на контакти с по-мургавите представители на нашия народ. Иде ни да отидем при тях лично и да им извикаме в лицето: „Не е вярно, има и светли сред нас, руси, синеоки, висшисти, хора с професии!“.

Срамуваме се много от Румяна Желева, че навремето така ни изложи пред целия ЕС. Направо я считаме за национален предател, нещо като поп Кръстю. Безпощадни сме и към

Василиса са й казвали само учителите и майка й, когато още с обръщението е искала да се знае, че има проблем. Но не и непознатите. Те обикновено й бъркат името. Ако случайно го улучат, не пропускат да я попитат дали е чувала за приказката за Василиса Прекрасна. Как мислите, дали я е чувала? Може би защото не спират да й задават този очевиден въпрос отново и отново, Вася (или Васи, или Васе &ndash...