Посрещам всяка нова учебна година със смесени чувства. Освен вълнение изпитвам и страх. Страх от това, че синът ми отново влиза в една система, която е изключително консервативна, а именно тя трябва да е най-прогресивната. Страх от това, че тази система може да съсипе естествената му жажда за знания. Страх, че от едно будно, весело и любопитно дете той може да се превърне в "прилежен" ученик, който не мисли, а повтаря наученото. Страх, че ще се сблъскам, отново в моя живот, с ограничени схващания, стари парадигми, закостенели разбирания и че естественият ми порив към отхвърляне на тази система неусетно ще се прехвърли върху детето ми и ще създаде у него вътрешен конфликт.
Образователната система в България е от нереформираните. Близо 30 години половинчати реформи, хаотични движения и вътрешна съпротива към всякакъв тип промени. На всеки опит за преосмисляне на ценностите тази система отговаря с възрожденски постулати, които, при цялото ми уважение, също подлежат на преосмисляне – XXI век сме! Убедена съм, че българското образование плаче за визионери, а не за бюрократи, но за момента битката е загубена, поне от моя гледна точка и поне досега.
От миналата учебна година синът ми е ученик в едно частно езиково училище, "Увекинд", което, между другото, наскоро празнува своите първи 20 години. Всяка промяна е свързана със стрес и напрежение, а смяната на училище е по-страшна и от смяна на работата. Слава богу, основно за родителя. Децата, при все цялото мрънкане и недоволство, успяват бързо да се адаптират. Аз бях дала на моето дете време до Коледа да свикне с новата среда. На себе си бях дала време до лятната ваканция.
Месец и половина по-късно се оказа, че и двамата сме вече част от новата среда и че това е станало почти неусетно за нас. Е, аз, като една нормално невротизирана майка, похабих малко повече нерви от необходимото, особено при констатацията, че детето ми не умее да пише толкова бързо и разбираемо, за красиво не говорим, колкото останалите деца от трети клас.
Впечатлих се основно от няколко неща, които изобщо не бяха на дневен ред в предишното му училище и които, макар и на пръв поглед малки, определят цялостното усещане.
Индивидуален подход. От самото начало беше ясно, че синът ми е назад с немския език, макар и да беше посещавал езикови курсове. За него и още две такива деца училището определи отделен преподавател, който се занимава с тях успоредно с редовните уроци и им помага да наваксат. Самият факт, че детето ми не изпадна в стрес заради това, че не е на същото ниво като останалите, говори много – очевидно и учители, и ученици знаят как да се държат в подобни случаи.
Допълнителна помощ. Както казах, синът ми се оказа не особено "ограмотен" по отношение на писането. Назначиха му няколко часа допълнително с логопед и той много бързо влезе в час. Не че почна да пише красиво, но бързо се забеляза разлика.
Логистика. Свикнала бях с ужаса да редим вечер чантата и откритията, които ще направя в нея – бележки, забележки, остатъци от закуски, нагризани моливи и пр. Всеки ден носех тази чанта, пълна само с учебниците за деня, но отново от тежка по-тежка, и всеки божи ден проклинах ненормалната образователна система, която не можа на тия деца да им вдигне тази тежест от крехките рамене. Оказа се, че тук учебниците се носят в понеделник и се връщат вкъщи в петък, така че през седмицата детето не само не мъкне, но и не пише домашни – нещо, което аз намирам за изключително важно.
Либералност. Отношенията между ученици и учители тук са различни. Фактът, че децата говорят на преподавателите на първо име, съвсем не изчерпва темата. Тук има взаимно уважение и зачитане на личността. Има, представете си, някакво изначално усещане, че децата също са личности.
Връзка с родителите. Мейли, вайбър група, ФБ комюнити група – всички начини са в употреба, щом трябва да бъда информирана за нещо. От екскурзии и празненства получаваме връзка и снимки в реално време. В края на седмицата от всички учители получаваме мейл с минатия материал и с темите, по които децата са работили. Домашните работи също са напълно ясни за всички страни.
Визия и цел. И накрая, нещо много важно, което преди ми се губеше. Усещането, че всички ние сме съучастници в една важна мисия – да изучим децата си. Всички – учители, специалисти, мениджъри, шофьори, инструктори, лелки, охранители, родители, деца – до един са с усещането, че правят нещо, което е важно и което не е така, между другото.
И няма как децата да не усетят разликата. И ако преди ние с детето ми живеехме в постояннен стрес, че не можем да отговорим на системата, че не сме адекватни по някакъв начин спрямо нейната извънредна претенция за изравняване на различията, сега имам чувството, че системата е тук заради нас, заради тях – децата.
С подкрепата на Uwekind
