Трети февруари 1959 г. В американската история тази дата е известна като The Day the Music Died. В самолетна катастрофа загиват Ричи Валънс, Бъди Холи, Дъ биг Бопър и пилотът на самолета. Загубата за света е толкова голяма, че Дон Маклейн увековечава изпълнителите в песен.
Деветнадесети април 2020 г. Великден. В българската история тази дата няма да бъде запомнена като The Day the Journalism Died. В автомобилна катастрофа загина Милен Цветков. Загубата за България бе толкова голяма, че в продължение на две седмици името Милен Цветков фигурираше в публичното пространство, а продуцент, незабелязал съществуването му през двете години на медийна липса, го увековечи върху билбордовете по столичните булеварди.
Една година след кончината на Цветков платната на билбордовете започват да избледняват. Но от екипа на Алтернативата днес ще положат цветя на лобното му място и обещават нови билборди, с призива "ПОМНИ!".
The Day the Journalism Died е всеки един ден в българската действителност. Това е посланието, с което ни напусна Милен Цветков. Макар и никога да не е изрекъл тези думи, те бяха многократно потвърждавани от самия него и колегите му. Както и от онези, дръзнали да се самоопределят като негови колеги. За да преоткрием извода, бе необходимо журналистиката да преживее своя смъртоносен удар в задната броня, докато очаква зелената светлина на своето прераждане. Инцидентът извади на показ още много обществени недъзи. Смъртта на Милен не е обикновена.
Това е събирателен образ на социалната смърт на цялото общество, за която то само допринесе. Символична гибел, която има риск да се повтаря при всяко евентуално нейно забравяне.
Плашеща символика има и в това, че Милен загина навръх Великден. Сякаш е поредният учител, паднал в жертва в името на всеобщата трезвеност. Уроците му могат да бъдат усвоени само и единствено чрез неговата загуба. Тогава, когато най-сетне разбираме, че прожекторите на живота му угасват заедно с тези в студиото и със смяната на канала в ефирното му време.
Има и още...
Научихме, че хора, наричащи се „журналист“, също убиват журналисти. Първо заглушават своите колеги по време на брифингите на НОЩ, а сетне преминават в открито нападение, когато създалата се сензация надделее над човешката скръб. Ето защо тези личности лакомо погълнаха случая и за часове огласиха своите присъди, знаейки, че те са обществено приемливи в своята пиперливост.
Видяхме и как вследствие на тези личности великденското смирение изпадна в клинична смърт заедно с Милен Цветков. Далеч по-голяма сладост изпитахме от това снимките на шофьора да бъдат разпространени в социалните мрежи с надпис „убиец“, а една майка да бъде осъдена за действията на всички наркозависими. Вероятно тъгата е била само претекст за отприщване на дълго стаявани агресивни импулси. Представата за граждански дълг отново не напусна пределите на интернет пространството, извън което пътните инциденти зачестяват. Дори извършителите да не са наркозависими, а загиналите – журналисти. Днес отново забравяме всичко това. До следващия гневен пост за нелеп инцидент.
Разбира се, тежестта на деянието е безспорна.
Но нима имаме право на намеса във функциите на съдебната власт особено когато не сме преки свидетели на събитието? Във време, в което поставяме под съмнение качеството на правосъдието, би било редно да му дадем възможност да докаже своите възможности. А преди да издадем своята еднолична присъда, нека не забравяме, че ще забравим, погълнати от следващото зрелище. За сметка на това думите ще отекват до следващия им читател, повличайки след себе си лавина от омраза. И не, присъдата, както и инцидентите не зависят от ничие материално благосъстояние.
Нека си признаем – все още свързваме Милен Цветков с онази „маймунка мръсна“, с посредствените зрителски обаждания. За него научавахме не от анонсите преди предаванията му, а от страниците със забавни видеоклипове. Ние, а не друг, допринасяхме за ниската гледаемост на публицистиката му. Сами превключвахме на кулинарните предавания или изключвахме телевизорите си. Това е и вторият пирон, с който улеснихме разпятието му. Докато дойде моментът на неговото заглушаване, в който лицемерно усетихме жажда за критично журналистическо мислене.
Загинал на Великден, Милен Цветков няма да възкръсне. Нито пък ще векува върху билбордовете. Неговата смърт е социален урок за гражданите и институциите. Единствен по рода си урок по смирение и непримиримост едновременно.
Предстои ни изпит, след който няма поправителна сесия. Животът ни зависи от паметта. Този на Милен също. Ще се осмелим ли да забравим?
Никоя майка не възпитава детето си да стане наркоман
