"Русия не е Путин, руснаците не са Путин. Ние сме братя. И аз вярвам, че ще успеем да останем такива."
Думите на украинката Анастасия Карнаух-Теодосиева, която живее в България от 26 години, може и да звучат оптимистично, но останалата част от интервюто ни по-скоро не е такова. То носи духа на трагедията, която се разгръща в момента, черната сянка на страха и ужаса на войната, но носи и нюансите на любовта. Любов към родината. Любов към хората. Любов към мира.
Каква е връзката Ви с Украйна?
Родена съм в Бердянск. До скоро повечето ми приятели не можеха да го произнесат, а сега мисля, че не остана човек, който да не е гледал кадри на чеченци, разхождащи се по улиците на родния ми град. Бях на 8, когато родителите ми решиха да се преместим в България. Гостувахме на близки приятели през лятото в Благоевград и взехме решението, че тук е много по-спокойно и уютно. Аз междувременно се готвех да започна втори клас, преговарях си таблицата за умножение. В последните дни на август пристигнахме тук и вече 26 години живея в България. В началото прекарвах всяко лято „при баба“, после по-рядко, а сега ходя в Украйна веднъж на 5-6 години. Нямам роднини там и по-скоро съм турист в собствената си страна.
Къде бяхте на 24 февруари сутринта?
На 24 февруари си опаковах багажа за Виена. Мечтаех за уикенд в Австрия от началото на ковид пандемията. Обожавам Виена и просто исках да прекарам време в обикаляне на дворци и музеи. Дните преди това бяха напрегнати, за война се говори от един месец, но никой не възприемаше идеята на сериозно. Ще има преговори, ще има размяна на по-остри реплики, но 64 км верига с военна техника... Не!
Никой не е очаквал кадри с разрушени жилищни сгради, родилно отделение и новородени бебенца в мазета.
Сега следя всичко денонощно по всички възможни медии. Опитвам се да сравнявам информацията, да търся истината и тя е, че в момента Украйна е пълна с изплашени жени и деца и много решителни мъже. В техния дом влезе чужд човек с кални ботуши. Влезе и потъпка цветята пред дома им, разруши фасадата му и отнема любимите им хора. Адски трогателни са кадрите на цивилни от Мелитопол, които с голи ръце избутват военна техника и крещят: „Вървете си у дома!“. Разбира те ли – те са с голи ръце, а срещу тях има военен камион? Не знаех, че 26 години по-късно връзката ми с Украйна е толкова силна, но вече повече от седмица не съм на себе си от ужаса, който виждам във всички телеграм канали.
In Melitopol, unarmed Ukrainians are confronting the Russian soldiers. They are chanting "Occupants" and pushing the vehicles back. pic.twitter.com/PMges2cHhU
— Franak Viačorka (@franakviacorka) March 1, 2022
Какво можем да направим днес, тук и сега, за да помогнем?
Първото и най-важното е да не си затваряме очите. Социалните мрежи да пълни със снимки на „моето съкровище“. Вижте, аз изобщо не подценявам майчината любов и вашите съкровища, но в близка до нас държава падат бомби върху детски площадки и много съкровища не излизат живи от мазетата, превърнали се в бомбоубежища. Всички сме пацифисти, никой не иска да гледа кадри на взривове, но те са реалност. И ако не искате да говорите за това, просто замълчете. За ден-два, седмица. И с това няма да се лишите от „свободата на словото“. Така ще проявите уважение спрямо чуждата мъка.
Какво още можем направим, прочетете тук!
