„I see a red door and I want it painted black
No colors anymore, I want them to turn black“ *
Такива врати отваря Алиса в Страната на насилието. И става все по-малка и по-малка. Червеното най-често е кръв. Черно е всичко. Когато за малко пък все пак успее да стане голяма, да порасне, скоро, скоро след това – толкова сълзи, че извират от прозорците на къщата като великански дъжд.
За първи път действително си припомням с яснота раждането на дъщеря ми. Как спираше дъхът ми. Как тялото знаеше какво да върши, а главата не. Три години съм преразказвала или разсъждавала около тези мигове, но в момента като че ли най-ясно ги виждам пред себе си отново. Притискам лицето във възглавницата, защото толкова силно плача, че не ми се мисли, ако се отпусна да крещя, както искам, какво ще стане.
Всичко изведнъж е реално. Утре бащата на това дете, причината за моето раждане и превръщане в майка, може да влезе в затвора. Заплаха за убийство. Любов като отровна змия, захапала опашката си. Най-хубавото, което съм видяла от живеенето – новия живот, усмихнатите очи, които са същите като моите, нежните ласки на детската ръчичка, всичко това съм получила от него. Също от него получих и най-лошото. Далеч отвъд представените факти във съда. И все пак – заплаха за убийство.
Скоро отново един мъж уби любимата си жена, раздавайки справедливост. Реално, сега, утре, съдът трябва да извърши точно това – да е справедлив. Никак не е приятно да разчитаме на него, но иначе единствен съдник ще остане гневът. Странно, че аз се чувствам като пред разстрел. Той не. Той изпитва единствено омраза, съдейки по агресивните SMS-и от днес.
Запознахме се точно преди 6 години на тази дата. Имам папка с картички от любовта ни – епикризи, съдебно медицинско за средна телесна повреда, изследвания на слуха, становища на психиатри, бележки от посещение на Бърза помощ на адреса ни и рентгенова снимка на пукнатото му ребро. Това беше първата картичка, приех я с иронията, че аз съм Ева, а той Адам, защото е дал едно ребро в жертва за мен.
Не осъзнавах, че това безсмислено сбиване с двама, което явно сам е инициирал, уж заради мен, няма нищо общо с мен и няма да му е последното. Сега се сещам, че дори се наричахме „Ребро“ известно време като наше си галено любовно обръщение.
Първите няколко месеца всичко беше като в статия, писана от психолог, относно връзките с насилието, нарцисизма, зависимостите – от хора и от алкохол. След това заприлича на сводка от Районното. Не случайно първият текст относно случая, който ще приключи утре съдът, се казваше „До РПУ-то и назад“. Ние в гражданското не сме ходили, нито на СПА, но пък в РПУ-то бяхме.
„След като те убия, ще те залея с бетон, за да може никога да не те намерят.“
„Знаеш ли колко пъти съм си представял, как те бутам през терасата, докато простираш?“
„Докато спиш, ще ти инжектирам сперма със спринцовка, за да надуеш пак корема и да няма къде да ходиш.“
„Ще взема детето и ще замина за Нова Зеландия, преди да са ти намерили трупа.“
Това всичко не е към делото, казвал ги е при други ситуации, когато не съм писала жалби. Ето за какво се очаква утре да го осъдят: „Сега ще видиш какво значи смърт, ти от тук жива няма да излезеш!“. Престъпление по чл. 144, ал.3 от Наказателния кодекс, раздел "Принуда".
„Който се закани на другиго с престъпление против неговата личност или имот или против личността или имота на неговите ближни и това заканване не би могло да възбуди основателен страх за осъществява нето му, се наказва с лишаване от свобода до шест месеца или с глоба до пет хиляди лева.
Алинея 3: Ако деецът се е заканил с убийство, наказанието е лишаване от свобода до три години или задължително заселване.“
В един по-честен свят може би все още няма да сме успели да се преборим с домашното насилие, но вместо Иванови, Паунови или Петрови на входните врати ще има табелки с това по какъв член на Наказателния или Семейния кодекс, Закона за защита от домашното насилие, Хартата на ООН за правата на човека или Конституцията на Република България се извършва престъпление в този дом.
На вратата на нашия бивш дом ще пише чл.144, ал.3 от НК. По всичко личи, че след няколко часа присъдата му ще е осъдителна. Участвам в това дело без адвокат, но истината е на моя страна, а и покрай кампанията на Момичетата от града „Не си сама – заедно срещу насилието“, аз знам правата си. Пожелавам и на вас – първо, пълно отсъствие на насилие и второ – в случай на насилие, да не мълчите! Не сме сами.
* Цитат от Paint It Black на Rolling Stones
