Общество

2 месеца по късно – нито сме по-мъдри, нито сме по-добри

Светът няма да се промени кой знае колко. България – още по-малко

2 месеца по късно – нито сме по-мъдри, нито сме по-добри

Снимка: Авторът

Помните ли първите дни на епидемията? Страхът, шокът, но и вдъхновението от жестовете на солидарност? Надеждата, че всичко това ще ни промени и ще ни направи по-добри? От тогава минаха почти два месеца. Стихийните чувства отстъпиха място на по-трезва и спокойна мисъл, надеждата отстъпи място на добре познатото примирение, че светът няма да се промени кой знае колко. България – още по-малко.

В първите дни се питахме защо не подкрепихме медицинските сестри при протестите им месец по-рано, когато сега разчитаме именно на медиците, за да ни спасят от ужасите на непознатата болест. В първите дни се радвахме, когато правителството обяви, че ще раздаде по 1000 лв. на медиците на първа линия, тези, които ще бъдат най-вече изложени на риск. Днес разбрахме, че парите са били разпределени по „обиден начин“ и голяма част от здравните работници са останали без тях. В началото смятахме, че държавата ще отдели средства за лечение и за изследвания, после се каза, че цялата тежест ще легне върху Здравната каса, която не е предвидена за борба за епидемии. Мислехме, че като граждани трябва да поемем солидарно тежестта на кризата, и мнозина от нас се включиха в безбройните благотворителни кампании и даряваха средства, продукти и усилия.

Сега започваме да си задаваме въпроса – какво изобщо направи държавата за здравеопазването?

След чудовищния пропуск във Видин стана ясно, че защитните облекла и маски са получени, след като медиците там вече са били заразени, а частното дарение, предвидено именно за тамошната болница, е било насочено другаде именно от държавата.

Здравеопазването в България е една от най-болните обществени системи, и без коронавирусна епидемия. Доверието към него е изключително ниско, схемите за източване на средства са най-разнообразни, няма достатъчно специалисти, някои от тези, които са тук, търсят начини да преодолеят дефицитите на системата – и то не задължително легални или морални. А в момента изпускаме исторически шанс за реформа в сектора, но нима има учудени – цялата ни обществена енергия отиде в безсмислени спорове кой от двата лагера е прав в предвижданията си за развитието на епидемията. Вместо да оказваме натиск върху властта за мерки за насърчаване на медиците да остават в България, за по-справедливо заплащане на сестри и санитари, за борба с прекомерната комерсиализация на сектора и превръщането на пациента в „здравна пътека“, ние се хванахме гуша за гуша, в добре познатия болшевишки уклон – който не е с мен, е против мен. А здравеопазването е слонът в стаята -


всички знаем, че нещата са зле, но никой не смее да говори - нито за факта, че макар да си здравноосигурен, станеш ли пациент, започваш да доплащаш - на касата или в плик.

Другият сектор, който може и трябва, задължително, да бъде реформиран, е държавната администрация, който храни над 140 000 човека държавни чиновници

и който принуждава гражданите да обикалят от гише на гише, за да се сдобият с някой безценен документ от рода на уверение, справка, скица... Кажете ми, не е ли наистина постижимо, щом закостенялото българско образование премина на дистанционен режим, някой ден и ние да осъмнем с електронно правителство, с възможност да заявяваме и получаваме документи онлайн, както и да наблюдаваме работата на общинските и държавни служби. Уви, това изобщо не е тема на обществен разговор.

Илюзия бе, че ще помъдреем. Да, тези които и преди имаха сетива за света и неговите нужди, станаха още по-човечни. Тези, които мислят за собственото си оцеляване, станаха още по-алчни и безскрупулни. Работодателите, които милеят за хората си, си намалиха доходите солидарно с работниците си. Онези, за които бизнес означава схеми и корупция, още в първите дни съкратиха целия си персонал, а други кандидатстват за помощи от държавата – най-фрапиращите примери са столичната фирма за принудително вдигане на колите на софиянци и футболните отбори, които по принцип се ползват от необяснима симпатия и покровителство от страна на държавата. Докато баби и дядовци даряваха оскъдните си пенсии, жълто-кафявите медии нападаха журналисти, дръзнали да зададат въпроса – чии пари са дарените от Пеевски? Защото, за да дариш, взимаш от своето, а не от чуждото. Или не?

Пиесата на абсурда продължава.

Кризата стана добро извинение за прокарване на лобистки поправки, една от които е удължаване на срока за строителни дейности по морето, като че ли те са спирали. Министрите Ангелкова и Сачева се лутат в опитите си да представят по обществено приемлив начин половинчатите мерки, а министър Горанов е арогантно безапелационен в отказа си да подкрепи малкия и среден бизнес, на който се крепи икономиката. Депутатите се направиха, че се лишават от заплати, за да взимат безотчетни 3 000 лв на месец, без парламентът да работи.

Медии организират благотворителни кампании за подпомагане на медиците на първа линия, вместо да правят разследвания как се харчат прословутите милиарди, които държавата "отпуска" за справяне с кризата. С европейски средства купуваме долнокачествени китайски предпазни маски, а срещу хранителни продукти получаваме фурми със специален полет в компанията лично на министъра на икономиката, чието име още не мога да запомня. На гърба на обикновения гражданин, който е изправен пред избора дали да си плати вноската по кредита или сметката за парното, се упражняват знайни и незнайни чиновници, политици, администратори. Премиерът играе на голямата сцена България, а ние сме "пленената" публика, на която й е пределно ясно, че друг пише сценария и друг продуцира представлението.

 

Ето и 5 невероятни жени лидери, заради които можем да завиждаме на страните им