С поглед към ваканцията, морето и безгрижните летни дни, отваряме новото луксозно издание на „Ерик“ (изд. Сiela) на любимия ни Тери Пратчет с илюстрации на Джош Кърби – ако не сте я чели, сега е моментът да се убедите, че „Фауст“ от Гьоте може да бъде много забавен.
От въображението на Тери Пратчет и чувството му за хумор тук има в изобилие – Ерик е първият и последният демоноложки хакер в Света на Диска, който се подготвя да отрови живота на всички в Анкх-Морпорк. С три "дребни желания" – да живее вечно, да бъде господар на Вселената, и да излиза с най-страхотното момиче, Ерик пробужда Ринсуид – магьосник, след чиято намеса Ерик ще има само едно желание – никога да не се е раждал.
Внимавайте какво си пожелавате, момичета, и приятно четене!
***
"Анкх-Морпорк се събуждаше полека от дрямката. Нещо невидимо и крещящо колкото сили има минаваше навсякъде из града и оставяше следа от опустошение. Където отидеше, разни неща се променяха.
Гадателка от Улицата на Лукавите занаятчии чу стъпките да притичват по пода на спалнята ѝ и откри, че нейната кристална сфера се е превърнала в малко стъклено кълбо с къщурка и снежинки вътре.
В тихо ъгълче на кръчмата „Кърпения барабан“, където авантюристките Херена Къносаната кранта, Рижата Шарън и Диома Нощната вещица се бяха срещнали да си бъбрят по женски и да поиграят канаста, всички питиета се превърнаха в жълти слончета.
– Пак е заради ония магьосници горе в Университета – каза барманът и сложи припряно нови чаши. – Не бива да им го разрешават.
Полунощ се отрони от часовника.
В Съвета по магия си търкаха очите и се зяпаха мътно. Те също бяха на мнение, че не бива да се разрешава, особено поради факта, че не го разрешаваха те.
Накрая новият Архиканцлер – Езролит Чърн, сподави прозявката, седна по-изправено на стола и опита да си придаде подобаващо авторитетен вид. Знаеше си, че не е много подходящ за Архиканцлер. И не му се искаше много да заеме поста. Той беше на 98 години и стигна до тази преклонна възраст, като внимаваше да не дразни и да не застрашава никого. Надяваше се в залеза на живота си да довърши своя седемтомен трактат за „Някои малко известни аспекти на куянските ритуали за призоваване на дъжд“ – според него идеална тема за академично изследване, защото ритуалите действали само в Ку, а онзи континент се бе хлъзнал към океана преди няколко хилядолетия. Проблемът беше в продължителността на живота на Архиканцлерите, която май се скъсяваше напоследък и естественият стремеж на магьосниците към тази длъжност се преобрази в чудата, престорено скромна учтивост. Една сутрин слезе от стаята си и установи, че всички започват разговора с обръщението „сър“. Минаха дни,
И още...
докато проумее причината.
Цепеше го главата. Струваше му се, че трябваше да си е легнал преди седмици. Налагаше се обаче да каже нещо.
– Господа… – започна той.
– Ууук.
– Съжалявам. И майм…
– Ууук.
– Имах предвид човекоподобни, разбира се…
– Ууук.
Архиканцлерът отваряше и затваряше уста безмълвно известно време, докато се мъчеше да побутне мисълта си в нова посока. По длъжност Библиотекарят беше член на университетския съвет. Никой не успя да намери правило, че това е забранено на орангутани, макар че търсеха тайно и много усърдно.
– Нещо витае – престраши се да каже. – Може да е някакъв призрак. Маха се с камбана, книга и свещ.
Ковчежникът въздъхна.
– Вече опитахме това, Архиканцлер.
Архиканцлерът се приведе към него.
– Ъ?
– Казах, че вече опитахме това, Архиканцлер – гръмогласно повтори Ковчежникът към ухото на стареца. – След вечеря, не помните ли? Използвахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и бихме Стария Том.
– Тъй ли направихме. И свърши работа, нали?
– Не, Архиканцлер.
– Ъ?
– Впрочем досега не сме имали никакви неприятности с призраци – обади се Старшият наставник. – Магьосниците просто не витаят.
Архиканцлерът търсеше отчаяно поне трошица утеха.
– Може пък да е някакво природно явление. Възможно е да бучи подземен поток. Или може да се е разместила земята. Нещо в канализацията. Нали знаете какви смахнати звуци се чуват оттам при подходяща посока на вятъра.
Облегна се назад с лъчезарна усмивка.
Другите в съвета се споглеждаха.
– Архиканцлер, канализацията не звучи като забързани стъпки – каза с досада Ковчежникът.
– Освен когато някой е забравил отворен кран – вметна Старшият наставник.
Ковчежникът го изгледа с неприязън. Той се бе излежавал във ваната, когато невидимото крещящо нещо профуча през банята. Преживяване, което не би искал да се повтори.
Архиканцлерът му кимна.
– Значи решихме проблема – каза той и заспа.
Ковчежникът го гледаше безмълвно. После свали шапката на стареца и я пъхна внимателно под главата му.
– Е? – промълви отпаднало. – Някой ще предложи ли нещо?
Библиотекарят вдигна ръка.
– Ууук.
– Да, браво, добро момче – отвърна Ковчежникът небрежно. – Някой друг?
Орангутанът се вторачи ядно в него, останалите магьосници клатеха глави.
– Трус в тъканта на действителността – каза Старшият наставник. – Това е.
– Щом е тъй, какво да правим?
– Де да знам. Освен да опитаме стария…
– А, не – каза Ковчежникът. – Не го изричай. Моля те. Толкова е опасно, че…
Думите му бяха пресечени от писък, започнал в отсрещния край на стаята и пренесъл се покрай масата в съпровод от тропот на множество бягащи крака. Магьосниците се метнаха на пода сред съборените столове.
Пламъчетата на свещите се проточиха в дълги тънки езици от октаринова светлина, преди да бъдат угасени.
Последва онази особена тишина след крайно неприятен звук.
И Ковчежникът каза:
– Така да бъде. Предавам се. Ще опитаме с Ритуала на АшкЕнт."
