Елиф Шафак отдавна няма нужда от представяне. Всички много добре знаят коя е тя и моментално се сещат за „Копелето на Истанбул“, „Любов“, „Чест“, „Дворецът на бълхите“.
Сега самата Елиф ни препоръчва десет британски писателки, които трябва да прочетем, в специален подкаст, като част от проекта International Literature Showcase на Британския съвет и Националния писателски център:
„Техните гласове внасят яснота в суматохата на нашето време. Думите им лекуват рани, стари и нови. Историите им ни помагат да разберем не само болката и гнева на другите, а и нашата собствена.“
Сред тях има и българка – Капка Касабова, авторката на романа „Граница“. Родена в София, през 90-те тя емигрира със семейството си в Нова Зеландия, където публикува и първата си книга All Roads Lead to the Sea. После се премества в Англия, а в момента живее в Единбург, Шотландия.
Другите авторки, които препоръчва Елиф Шафак, са Пейшънс Агбаби, Луси Колдуел, Джилиан Кларк, Бернардин Еваристо, Джеси Грийнграс, Шарлот Хигинс, Сара Мейтланд, Денис Мина и Иви Уайлд, все носителки на множество международни и британски признания за тяхното творчество. От тях едва три имат преведени книги на български език.
Самата Капка е печелила престижните „Найеф ал Родан“ на Британската академия, Книга за пътешествия на годината от наградите „Едуард Станфорд“ и Книга на годината в литературните награди Saltire в Шотландия. Всички те са за произведението ѝ „Граница“, издадено през 2017-а, включително и в България, от ИК „Жанет-45“.
Ето и откъс от "Граница" ...
"Заварих стареца в кокошарника зад къщата, гонеше кокошки с празна ръчна количка. Беше здравеняк с хлътнали гърди, облечен от главата до петите в камуфлажни дрехи и с развързани кубинки. Щом ме видя, престана да псува кокошките и остави количката.
– К’во има? – Приближи се и ме изгледа враждебно със синьото си око. На мястото на другото кожата бе заравнена и съшита. Отстъпих. Беше небръснат и лъхаше възкисело на пот и снощнa ракия.
– Дoбър ден, гостувам за малко в селото – казах приветливо и побързах да добавя: – Мoите съболезнования за жена ви.
Жена му бе починала предната седмица. Така ме погледна, че очаквах да ме блъсне надолу по стълбите и да ме напсува. Обаче той каза:
– Седнѝ – дръпна един пластмасов стол за мен и един за себе си. Седнахме. Попита ме как се казвам и откъде съм, а после замълчахме. Огромните му възлести ръце потръпваха неспокойно в скута. Представих си как с тях чупи гръкляна на кокошка. Откъсна слива от един увиснал клон и ми я подаде.
– Какво е станало с окото Ви? – попитах с дрезгав глас и оставих сливата в скута си.
– Възпаление – каза. – А миналата седмица жeната умря. Всичко свърши. Не знам защо, обаче не ми провървя в животa. – После добави: – Имах син. Наско.
Челюстта му затрепери и в самотното му око внезапно бликнаха сълзи.
– Умно момче, добро момче. Щеше да става офицер. В свързочните части. В него ни беше надеждата.
– Какво стана?
– Осемдесет и шеста година. Казаха, инцидент. Командирът му възложил да взриви една каменна кариера. Трябвало да набавят камъни за вилата на някой си генерал. Детонаторът уцелил хлабав камък. И Наско наполовина разкъсан, през кръста.
"Инцидентите" с войници били толкова чести преди 1990 г., че смъртта на момчето изобщо не била разследвана, а и животът на младите войничета, както и животът на бегълците, които войничетата са били длъжни да преследват, е бил с ниска цена.
– Момчето ми си отиде зa една бройка. Щото някой си генерал искал да си строи вила. Да му работят нощем войничетата.
Сълзи сe отцеждаха и от празното око.
– И Наско си отиде за едното нищо. После дойде осемдесет и девета, и айдее, светът отиде с главата надолу. Колкото пари бях спестил, всичко се стопи.
Останах при стареца цяла сутрин с надежда за признание, за намек, за някакъв вид развръзка. През сълзите ме стрелкаше проблясващо в паника око:
– А? Не чувам. Какво каза? Чакай да ти кажа за баща ми, беше герой.
Упорито отказваше да чуе онзи въпрос.
– Нe ми провървя в живота – повтори.
Пооживи се, когато попитах за останалата част от семейството му. Синът на дъщеря му бил в гранична полиция.
– И той граничар!
Е как така, всички в семейството?
Изгледа ме объркан, сякаш му говорех на чужд език.
– Добро момче е – рече.
– Четири поколения граничари – настоях.
– Е, да – усмихна се неопределено и по лицето му премина сянка на нещо като съмнение. Съмнение в собствените му мотиви или съмнение в моите подбуди, а може би изобщо не беше съмнение."