Паметта или ме лъже, или доскоро есето на Вирджиния Улф "Собствена стая" не се преиздаваше. Възможно е и аз несполучливо да съм търсила, но помня, че една от първите книги, които ми препоръчаха, когато започнах да се интересувам от социалните неравенства, беше тя. А нея я нямаше. Тогава, в далечната 2009 г.
Сега обаче всяко момиче може да я намери, и то с красиви твърди корици, а честно казано, добре ще е и момчетата да я четат. Ако някога се осмелим да внесем промени в програмата по литература, която си е все същата, откакто баба ми е завършила гимназия, смятам, че мястото на "Собствена стая" е сред всички останали важни произведения на XX век.
"Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза."
Това казва Вирджиния Улф в отговор на въпроса защо историята познава толкова по-малко жени писатели, отколкото мъже. А с това дава отговор и на още един въпрос: защо историята познава толкова по-малко жени изобщо? Защото, разсъждава писателката, в исторически план жената е била икономически зависима. Без право на образование и квалификация, без право да работи за достойно заплащане, без контрацепция, която да предотврати ежегодните бременности, без избор дали да се грижи за домакинството. Жената, дори и надарена с природна интелигентност и пъргав ум, няма възможност да развие способностите си и да реализира потенциала си.
Двата доклада, които Вирджиния Улф изнася през 1928 г. – само 10 години след като британките получават правото да гласуват – в по-развитата си версия съставят "Собствена стая" и отговарят на много от въпросите, отправени към ранния феминизъм. Есето демонстрира, проследявайки нишките на мисълта на Улф, колко важна е независимостта на една жена за реализацията на нейните заложби и как общество, организирано по начин, който спъва тази независимост, изправя жената пред единствения възможен за нея път – да остави интелекта си да закърнее.
Дори днес, когато всяка жена има право на образование и професия, право да гласува и да избере кога и дали иска да създаде семейство, ставаме свидетели на посегателства над свободата на жените да упражняват контрол над тялото си, а популистки медийни кампании ни държат еднолично отговорни за демографските проблеми в страната.
Никога не трябва да забравяме, че прогресът не е необратим и извоюваните от жените преди нас права, които днес приемаме за даденост, могат да ни бъдат отнети... при злощастна смяна на политическия режим, както напомнят и сериали като "История на прислужницата". Затова е важно е да помним историята си и да четем писателки, които ни напомнят колко различен е бил светът за жените само преди няколко поколения.
Още една книга за силни жени: Мишел Обама
