Като повечето хора, които са "запазили детското в себе си" (или ако трябва да използваме точните думи – инфантилни личности), обичам да чета и гледам истории за приключения.
Признавам си, че ако сюжетът е увлекателен, много не се вглеждам в детайлите, безкритично пропускам разминавания във фактологията – стига, разбира се, да не е нещо достатъчно очевидно и фрапиращо. А един добър разказвач, според мен, не бива да допуска такива грешки, ако иска не просто да предложи развлечение, а алтернативна история.
Така романът на Добри Божлов, рекламиран като българския Дан Браун, привлече любопитството ми. За съжаление, остана само това провокираното любопитство и едно разочарование – усещането, че дори и да не съм особено взискателен читател на този тип литература, съм подценена.
Да започнем с това, че не може каквото и да е тайно (или свръхтайно) общество от времето на Второто Българско Царство да се казва "Соколът и розата". Сокол – добре, но роза... Тя се появява някой и друг век по-късно, по времето, когато вече сме част от Османската империя. Това е същото, като да разказваме как прочутият Боянски майстор похапва шопска салата. Да, Бояна е в Шоплука, ама доматите пристигат от Америка доста по-късно, а кога са се отзовали в салатата ни – това е съвсем друг въпрос.
После – толкова труд и усилия са хвърлени от въпросното тайно общество през вековете, така че българите да усвоят максимата "Преклонена главица, остра сабя не е сече" с цел да укрепне и да се развие популацията ни, а в крайна сметка, не само се освобождаваме след Сърбия и Гърция, но те имат и по-големи територии – нищо, че ние, българите, сме населявали земите от Черно, през Средиземно, та до Адриатическо море...
Изводът е, че или "Задругата" не си е свършила добре работата, или другите балканци са с по-добре работещи задкулисни организации. А може би истината е, че не оцеляването ни прави свободни, а смелостта и осъзнаването.
