Неделен книжен клуб

„Цитадела“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери

В обиталището на Антоан

„Цитадела“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери

Снимка: Pexels

Купувам „Цитадела“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери четири пъти. Първият път започнах да я чета и изпитах неистова нужда да я споделя с някого. Подарих я на приятел. Купих я отново и продължих да я чета. Тогава сънувах, че я подарявам на един далечен човек, сънувах, че книгата най-сетне среща разбиране, а Антоан намира покой, че е стигнал до ума ни. Когато се събудих, с решението отново да я подаря, тя беше изчезнала. Търсих я навсякъде из къщи, преравях няколко пъти неизбродимата ми библиотека, но нея я нямаше. Така и не разбрах как изчезва книга, с която си заспала предишната вечер. Може би бе отишла при онзи далечен човек. Не вярвам в чудеса, но и нямам обяснение. Купих я за трети път и отново се наложи да я подаря. Сега, когато държа в ръцете си четвъртия екземпляр, вече ми иде да го заключа. Но може би тази книга просто пътешества и живее някакъв свой живот. Не знам... Споделям с вас откъси от обиталището на Антоан, който беше изпратен да ни отвори очите на душата. В книгата той говори с гласа на цар Соломон. Но по-скоро това е неговият вътрешен шепот. Тази изчезваща по мистериозен начин книга е верую. Тя търси своите разбиращи...

***

Но трябва да приготвим раклата, която да съхрани оставеното от тях.

И талигата — да го пренесем. Защото почитам най-вече това, което е по-дълговечно от хората. И поставям дарохранителницата, на която да поверят всичко съкровено.

Така все още срещам отново тези бавни кораби сред пустинята. Продължаващи пътя си. И научих най-важното: първо трябва да се построи корабът, да се стегне керванът и да се съгради храмът, който ще е по-дълготраен от хората. И ето че после, изпълнени с радост, те се заменят за нещо по-скъпо от себе си. И се раждат гравьорите, скулпторите, златарите, живописците. Но не възлагай надежди на оня, който работи, за да осигури живота си, а не своята вечност. Съвсем безполезно е да ги уча тогава да ценят архитектурата и законите й. Ако си строят къщи, за да живеят в тях, има ли смисъл да заменят живота си за своята къща? Тъй като къщата трябва да служи само за живеене и нищо повече. А те смятат, че къщата им е полезна и въобще не я оценяват заради нея самата, а за удобството й. Тя им служи и ето че те се заемат да забогатяват в нея. Но умират ограбени, понеже не оставят след себе си нито бродирана покривка, нито златоткана одежда, запазена в някой кораб от камък. Подканени да се заменят, те са предпочели да бъдат обслужвани. И щом си заминат, не остава нищо от тях.

И както се разхождах сред моя народ в делтата на вечерта, когато всичко замира, аз виждах дрипави хора, насядали пред прага на скромните си барачки — отморяващи се пчели — работнички — и се интересувах по-малко от тях, отколкото от пълната пита мед, над която цял ден са се трудили. И дълго размислях пред един от тях, сляп и освен това еднокрак. Престарял, вече пътник, ден и нощ стенещ като стар скрин при всяко помръдване, той отговаряше бавно, понеже от старостта смисълът на думите му убягваше, но той ставаше все по-светъл и лъчезарен, и все по-ясно съзнаваше естеството на своята замяна. А треперещите му пръсти все още добавяха труда му, превърнал се в чист еликсир. И така, докато чудодейно се освобождаваше от старата си съсухрена плът, той ставаше сякаш все по-щастлив, все по-недосегаем. Все по-нетленен. И умирайки, не си даваше сметка за това, прегърнал звезди…

Така те бяха се трудили цял живот за едно неоползотворимо богатство, бяха се заменили напълно за тази скъпоценна бродерия… като само една част от техния труд принасяше полза, а всичко останало бе за гравирането, за безполезното украсяване на метала, за съвършенството на рисунъка, за изящната извивка, неслужещи за нищо, освен да приемат в себе си заменената част, по-дълготрайна от плътта.

Тъй крача бавно привечер сред моя народ, затворил го в мълчанието на моята обич. Разтревожен само за тези, в които гори безсмислена светлина — за поета, който е изпълнен с любов към стиховете, но оставя своите все ненаписани, за жената, която е влюбена в любовта, но е неспособна да избере и не успява да се осъществи, за всички измъчвани от тревога, съзнаващи, че бих могъл да ги изцеря от нея, ако им позволя да принесат оня дар, който изисква избор, самоотречение и отричане от света. Защото това цвете е преди всичко отказ от всички други цветя на света. Само при такова условие то е красиво. Както и предметът на замяната. А безумецът, дошъл да упреква старицата, че бродира, вместо да изтъче нещо друго, предпочита всъщност небитието пред съзиданието. И вървя така, и чувствувам молитвата да възлиза над благоуханията на стана, където всичко узрява и се оформя бавно, безмълвно, почти неусетно. Понеже много преди да се осъществят, плодът, цветето или бродерията са били потопени във времето.

И в течение на дългите си разходки разбрах, че достойнствата на цивилизацията в моята империя съвсем не зависят от качеството на храната, а от висотата на изискванията и от всеотдайния труд. Тя съвсем не се основава на притежанието, а на дарението. Цивилизован е първо занаятчията, който се пресъздава в предмета и увековечен в замяна, вече не се бои от смъртта. Цивилизован е също този, който воюва и заменя живота си за империята. Но оня, който се заобикаля с ненужен лукс, купен от търговците, даже цял живот да съзерцава само съвършени неща, е живял напразно, след като той самият никога нищо не е създал. Аз познавам онези изродени племена, които вече не пишат поемите си, а ги четат, и не обработват вече земята си, а разчитат на робския труд. И точно против тях пясъците на Юга вечно приготвят в животворната си оскъдица живите племена, които ще се надигнат да завладеят техните мъртви богатства. Не обичам хората с лениви сърца. Онези, които не се заменят за нищо, не стават за нищо. И животът въобще не е спомогнал за узряването им. А времето изтича за тях като шепа пясък и ги погубва. И какво ще поверя на Бога от тяхно име тогава?”

Има и още...


Мой спящ народе, благославям те, поспи още.

Нека слънцето не бърза да ви изтръгне от нежността на нощта! Нека градът ми има право да отпочине още малко, преди да изпита призори твърдите си бръмбарови крилца в труда. Нека сполетените от нещастие вчера, които използват отсрочката от Бога, почакат още, преди да поемат отново бремето на траура, на нищетата, на осъждането или на изригналата проказа. Нека поостанат още в лоното на Бога, където всички са опростени, всички са приютени.

Аз съм този, който ще се погрижи за вас.

Бдя над теб, народе мой - поспи още.

Защото една вечер край огъня в пустинята някакъв поет разказваше за своето дърво.

Моите хора го слушаха, като мнозина от тях никога не бяха виждали друго, освен камилска трева, палми — джуджета и тръни. „Ти не знаеш, казваше той, какво представлява дървото. Видях едно — случайно израснало в изоставен дом, в подслон без прозорци, то бе поело да дири светлината. Както е нужно на човек да е потопен във въздуха, както е нужно на рибата да е потопена във водата, така и дървото трябва да е потопено в светлината. Защото, побило корени в земята, побило клони в небето, то е връзката между нас и звездите. Това сляпо по рождение дърво беше развило в мрака мощната си мускулатура, беше се лутало пипнешком от една стена до друга, бе залитало и драмата се беше запечатала в усуканата му като въже снага. После, счупило в тавана кръгло прозорче по посока на слънцето, бе избликнало право като ствол на колона и аз присъствах, с дистанцията на историка, при движенията на неговата победа.

Великолепен бе контрастът между масивния възлест ствол, усукан от усилието да се изтръгне от ковчега си, и пълния разцвет, който постигаше в покоя — разстлало нашироко клони и листа, кърмено от самото небе, разкошно угощавано от боговете, сякаш трапеза за слънцето.

И аз виждах всеки ден как то се пробужда от върха до подножието. Защото бе отрупано с птици. И още от зори оживяваше и запяваше, после, след изгрев-слънце пущаше на воля своите запаси в небето като добродушен стар пастир. Моето дърво — дом, моето дърво — дворец, който оставаше празен до свечеряване…“

Така разказваше той и ние знаехме, че трябва дълго да сме гледали дървото, за да го родим в себе си. И всеки завиждаше на оня, който носеше в сърцето си тази плетеница от клони, листа и птици.

Мислиш, че тук един керван напредва?

Пропусни двадесет века и ела да видиш!

Стопени във времето и превърнати в пясък — видения, изпити от огледалото — така аз самият ги бях открил, когато баща ми ме взе на седлото и ме понесе, за да ми покаже смъртта.

— Там — каза той — имаше кладенец.

На дъното на един от онези отвесни комини, които отразяват — толкова са дълбоки — една-единствена звезда, даже калта се беше втвърдила и отразената звезда беше угаснала. И тъй, отсъствието на една-единствена звезда стига, за да прекатури кервана по пътя му така сигурно, както някоя засада.

Има и още...


Дълго съм размишлявал за смисъла на покоя.

Той идва само от родените деца, от приключената жътва, от подредения вече дом. Идва от вечността, където се завръщат завършените неща. Покой на пълните хамбари, на запладнилите овце, покой на сдиплените дрехи, покой на всичко съвършено, покой на онова, което, веднъж добре сторено, става дар за Бога.

Защото разбрах, че човекът е като цитаделата. Той срутва стените, за да си осигури свободата, но се превръща в разрушена крепост, открита за звездите. Тогава започва мъчителното безпокойство, че вече не представлява нищо. Нека черпи своята истина от миризмата на изгорялата лоза или от овцата, която трябва да стриже. Истината се дълбае като кладенец. Поглед, който се разсейва, не може да съзре Бога. Много по-близо до познаването на Бога е оня вглъбен мъдрец, знаещ само теглото на вълната, отколкото невярната съпруга, достъпна за обещанията на нощта.

Цитадело, ще те съградя в човешкото сърце.

Защото настъпва време да се отбере семето за посев, но настъпва и времето човек да се порадва на изкласилата нива, щом е направил избора веднъж завинаги. Настъпва време за съзидание, но и време за вече създаденото. Време за огненочервената мълния, която разцепва небесните диги, но и време за водоемите, където ще се съберат отприщените води. Време за завоевания, но и време за укрепналите империи: аз, който служа на Бога, имам чувство за вечност."

Те тънеха в илюзията за щастие, което извличаха от притежанието на богатства, докато щастието е въодушевление от делата и удовлетворение от съзиданието.

Онези, които не заменят вече нищо от себе си и получават от друг храната си, дори да е най-добре подбраната и най-изисканата, същите онези, изтънчените, които слушат чуждите поеми, без да пишат свои собствени, черпят от благата на оазиса, без да поддържат живота в него, използват химни, предоставени им от други, такива хора сами се привързват към яслите си в обора и приели ролята на добитък, са готови за поробване.

Аз, който властвам над града, тази вечер сякаш съм капитан на кораб в морето.

Ти мислиш, че интересът, щастието и разумът управляват хората. Но аз отхвърлих интереса, разума и щастието, защото е явно, че ти просто наричаш „интерес“ или „щастие“ това, към което хората се стремят, и аз нямам какво да правя с променящи формата си медузи, а колкото до разума, който върви накъдето поискаш, той ми изглежда като следа по пясъка от нещо, което е над него.

Разумът никога не е водил единствения истински геометър, моя приятел. Разумът пише коментарите, тълкува законите, пише заповедите и от следствие към следствие извлича дървото от семчицата му до деня, в който дървото загива, разумът вече е безплоден и ти е потребна друга семчица.

Но аз, който властвам над града и сякаш съм капитан на кораб в морето, аз зная, че единствен духът управлява хората и че властта му над тях е абсолютна. Понеже когато човек е зърнал една структура, написал поемата и пренесъл семчицата в сърцата на хората, тогава интерес, щастие или разум, които ще са изрази в сърцето или сянка върху стената на реалността, стават покорни служители на превръщането на твоята семчица в дърво. И не е в твоя власт да се защитиш от духа. Тъй като ако те поставя на тази планина, а не на другата, как ще отречеш, че градовете и реките са подредени по този начин, а не по друг, щом като това просто е?

Затова ще те заставя да се самоосъществиш. И затова съм отговорен — въпреки че спи градът и разчетеш ли човешките дела, ще откриеш в тях само търсене на интерес, на щастие или разумен ход — за истинската му посока под звездите.

Защото те бяха поели в една посока, без да я познават, мислейки, че действията им се диктуват от интереса, от вкуса към щастието или от разума, без да знаят, че разумът, вкусът към щастието или интересът се менят по форма и по смисъл в зависимост от империята.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

"Цитадела"

 

Магията на „Малкият принц“ ни завладява отново