Написаното в сътрудничество между син и баща фентъзи "Спящите красавици" повдига един спорен въпрос - полово обусловено ли е злото?

Разбира се, малко пресилено е точно тази книга да бъде натоварена с преобръщането на многовековната парадигма, господстваща в света на две от най-големите патриархални доминации - християнство и ислям, според която спокойното, мирно и безметежно човешко съществуване е нарушено заради поддалата се на изкушението жена и така злото е станало неизменна част от битието. Аз обаче съм склонна и от най- невинния детски комикс да си правя чудновати заключения, така че защо не?! Защо не романът да не се опитва да ни провокира да погледнем с други очи на случващото се и да ни накара да се замислим върху статуквото?

Да се разтревожим, че уморени от подреждане и лекуване на рани, оплакване на загиналите синове, бащи, братя и любими, търпящи насилие, един ден при предоставена им възможност жените няма просто да заспят, без да се събуждат, обвити като гъсеници в пашкул, от който може да излети един по-чист пеперуден свят, в който дори появилите се новородени момчета ще бъдат научени на уважение към природата, нежност, сътрудничество, без хищнически амбиции и стремеж към унищожение...

И ако досега спящите красавици избират да се върнат обратно в познатата им реалност заради децата или любовта, дали това ще бъде така винаги?