Читател и почитател съм на списание „Съвременник“, откакто се помня. Сега, когато изборът на качествена литература на всякакви езици е достатъчно голям, все по-рядко посягам към „Съвременник“ в книжарницата, но поне един път годишно нещо от анонсите на корицата привлича вниманието ми и се прибирам със списание вместо с книга.
Този път го купих заради романа на Льо Клезио „Животът и любовта на Диего и Фрида“, по който е направен филмът „Фрида“ със Салма Хайек. Чела съм „Пустиня“ на Льо Клезио и помня, че стилът му беше особен, тежък и малко труден за преглъщане; от друга страна Нобеловата награда за литература му е връчена именно защото не прави компромиси с лесното поднасяне на фактите, а описва всичко подробно, изчерпателно и интересно. Тук, в романа за любовта на Диего и Фрида, има и от двете – трудна за четене книга с изключително наситени с информация и детайли изречения, но именно затова изчерпваща напълно всички възможни въпроси около живота на Фрида, на Диего, семействата им и епохата, в която живеят. Освен това е чудесно, че цялото списание е пълно с картините на Фрида и Диего и веднага може да се види всичко, за което се разказва в текста.
Има наистина огромна разлика между тази книга и филма, създаден по нея. Колкото тук всичко е прецизно, изчерпателно и буквално затлачено с думи, толкова там е цветно, искрящо и преливащо от емоции. Честно казано, на мен филмът ми хареса повече, макар че от романа научих безброй интересни неща.
Същото мога да кажа и за друг филм, който много харесвам, „Планината Броукбек“ по едноименния разказ на Ани Пру. Колкото филмът е емоционален и въздействащ, толкова разказът е лаконичен и някак неизразителен. В „Съвременник“ има друг разказ на Ани Пру, написан в същия стил, но този път самата история е такава, че тази дистанцираност оставя на читателя място да види събитията отстрани и да ги осмисли по-добре. Много хубав е и разказът на Алис Мънро – носителката на Нобеловата награда от миналата година, чиито разкази току-що бяха издадени на български.[[more]]Този път съм много разочарована от поезията, която обикновено чета с голямо желание. Публикуваните автори са главно родни поети – признавам, до един непознати за мен, както и прозаиците, – но нито един не ме впечатли достатъчно, за да се опитам да запомня името му. Не разбирам защо буквалното, битовото и ежедневно-смазващото е на толкова голяма почит в българската съвременна литература. Аз пък искам да има небе, криле, цветове – както при Фрида; нима тя е живяла лесен живот?
Има и още, още много. Това му е най-хубавото на „Съвременник“, че при всяко разочарование просто прелистваш няколко страници – и там има нещо съвсем друго, нещо различно и, може би, точно за теб.
