Понякога се шегувам, че трябва да се учреди приз за читател на българска литература не по задължение, а с упоритата надежда, че там ще се случи нещо! И аз ще съм сред претендентите.
Е... не става дума за онези вече пренесли се в по-добрия свят, да се надяваме, творци от по-далечното и по-близкото ни минало, а за онези, продължаващи да „копаят на нивата”, неспиращи да мрънкат и да се оплакват от загробването на културата... Че няма много култура по нашите географски ширини и дължини, не е лъжа, но то и преди я нямаше. Защото задължителните списъци с книги, водене на кино и театър от учебното заведение или работното място, не са белег за образованост и пиетет към изкуството. А с наредби, дундуркане и прочие глезотии, подхранващи илюзията на занимаващите се с това, че са по-различни - културни няма станем.
Но нека се върна на романа, който е нехронологичен разказ за приятелите, илюзиите и времето. Емил Тонев е по своему честен - от първото отпиване на глътка топла бира по време на изпълнение на пионерско поръчение, до пост социалистическите запои, бунтът и несъгласието му се измерват в литри...
Малкото истории за излитането на съветски пътен самолет, управляван от бивш военен летец, за същността на руската скука и анекдотичното бягство през граница, в които има някакъв сюжет, затъват в блатото на нескончаемите запои и са задушени от алкохолните изпарения на евтин алкохол.
Някак си не мога да приема, че алкохолът е спасение, дори и като форма на бягство не ми е приемлив, а не съм трезвеник... За мен той е част от аромата на преживяването и честно казано и преди и сега не съм го приемала като условие за разговор относно смисъла... както и която и да е музика...
Кандидат за приза „заслужил читател на българска литература” - Селина.
В случай че още не сте прочели тази книга, можете да си я купите онлайн оттук.
