Тази книга – труд, който се опитва по максимално подробен начин да представи пред нас свидетелствата за една трагична и срамна част от съвременната ни история – четох в продължение на няколко години, като имаше дълги периоди, в които, тя отлежаваше край леглото ми. Покрай въведените в страната ни ограничения по време на извънредно положение и собственото ми негодувание от нарушения ми комфорт, реших чисто терапевтично да я завърша.
И да ви кажа, подейства.
Документи, свидетелства и разкази за различните периоди от съществуването на концлагера, за хората, затворени сред водите на Дунав, лишени от елементарни условия, обезправени, ежедневно измъчвани, поругавани, за да загубят човешкия си облик и да останат единствено инстинктите за оцеляване, ми показаха доколко разглезена и нехайна съм.
Как въобще не съм се и замисляла за майчините ми страхове – някога, когато съм пренебрегвала предупреждения, позволявала съм си да “бъда себе си”, сиреч да казвам какво мисля и да изразявам предпочитания към изкуство и стил на обличане.
От първите години след установяването на нов ред по съветски образец, когато в лагера е хвърлен недоубитият елит на нацията ни, до последните, в които непокорните и непожелали да сменят имената си наши сънародници (българските турци) са затворени, за да се пречупят, “Белене” е място на организиран произвол не само над индивида, но и над самото понятие за законност и държавност.
Място, където с всякакви средства една изгубила хуманната си същност власт се опитва да изтрие достойнството и където въпреки цялата безнадежност и безперспективност то остава.
“ – Ти какъв си? – лагерният началник пита строените лагеристи за политическата им принадлежност.
– Човек – отговорил анархистът Иван Йондев.
– И аз съм човек, но съм комунист, ти какъв си
– За разлика от вас, аз съм преди всичко човек.
Скоро след това Иван Йондев бил разстрелян “при опит за бягство” и вестта се разнесла из острова с думите: “ Убиха Човека!”. Това убийство е най- често споменавано в лагерните спомени – възприето като отмъщение за защита на достойнството и уникалността на човешката личност.”
“Белене”, като че ли потвърждава тезата на Александър Солженицин в задочния му спор с Варлам Шаламов дали на място, където всичко е впрегнато в обезличаването на индивида и всичко се свежда до физическото оцеляване, е възможно да останеш човек. Все пак не трябва да забравяме разликите между въдворените у нас и в Съветския съюз. Съпротивата и устояването над обстоятелствата у нас вероятно се дължи на факта, че лагеристите са свободни хора, идващи от общество, където ценности като чест, достойнство, дълг, вяра, любов са основополагащи, за разлика от съветските си “колеги”, попадащи на Архипелага, засегнати от нравствения упадък още от живота си на свобода.
Търпеливо работещ с документи, спомени, изследвания, Борислав Скочев представя пред читателите си труд, който трябва да ни накара да помним, мислим и внимаваме, като същевременно ни показва колко повърхностно е понятието ни за комфорт.
Ромен Гари: "Само лудите познават вкуса към живота"
