ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Из "Железният светилник", Димитър Талев

Из "Железният светилник", Димитър Талев

Ния не смееше да дигне поглед към баща си, да не би да издаде мислите си, и не забелязваше, че той, седнал край огнището, не сваляше очи от нея. Той виждаше, че тя не обърна ни една страница от книгата си, а седеше там, на столчето, вече толкова време. Лицето й, позата й издаваха душевната й борба. Какво ставаше с нея, какво мислеше тя, втренчила неподвижен поглед в книгата? Не беше от полза за жените да четат книги, но пък той не искаше дъщеря му да бъде проста и дива като другите преспански девойки. Никога не бе я виждал такава, с такова лице. Винаги си е била сдържана, студена, горделива, но сега… Не е, не е от книгата.

Върху светлината на малкия прозорец се виждаше тънката линия на профила й, с ниско, право чело и матово проблясващите, едри, черни къдри над него, прав нос, леко издутите устни и нежно закръглената брадичка, върху едва-едва изпъкналите й скули меко светлееше топлата мургавина на кожата й. Като тих пламък грееше около тънката й шия, по рамената й, по едва изпъкналите й гърди тъмночервеното кадифе на новата празнична дреха. 

Никога не бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си смърт.
Ния, детето ми… — пееше или проплакваше сърцето му, но устата му не бе свикнала да произнася думи на обич и нежност. Само една обич и една нежност имаше в неговото вкаменено, отровено сърце: Ния. Там беше и някогашната му буйна, гореща страст към майка й, превърнала се сега в скрита, мрачна скръб. Аврам Немтур никога не бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си смърт. И неговото сърце беше човешко. И в неговото сърце имаше няколко благородни капки кръв, груб съсъд, загрубял от ненавист към човека, от високомерие, властолюбие и алчност за богатства: неговата покрусена любов към покойната и неизказана нежност към нейната и неговата единствена рожба.


Сблъсъци и протести срещу мобилизацията
ОТ ГРАДА
26 септ 2022 | Общество

Сблъсъци и протести срещу мобилизацията

Над 100 протестиращи бяха задържани по време на анти-правителствен протест в Махачкала, Дагестан, съобщи правозащитната...

Мрачният лъч на погледа му изпод сключените дебели вежди напираше да проникне през гладкото чело на девойката. Може би тя желаеше нещо и не се решаваше да му каже… Но да каже — би изпълнил всяко нейно желание! Да не би пак да я безпокояха двете дръзки турчета? Той ги бе издирил, бе ги прикоткал и сега те се отбиваха в дюкяна му понякога, да пият по едно кафе с чорбаджията, и вече не минаваха пред портата му. Ния, детето ми… Кажи — ала устата му не се отваряше. За да не покаже слабост. За да не издаде болката си по любимата загубена жена, която остави след себе си ярка, жива следа.  Ния приличаше доста на покойната си майка, а гласът й понякога прозвучаваше досъщ като гласа на мъртвата и чорбаджи Аврам сякаш чуваше жена си отвъд гроба. Тя го зовеше с гласа на Ния. Той вярваше, че покойната е в рая, и беше набожен посвоему — пазеше постите, занимаваше се с църковните работи, даряваше църкви и манастири, ала не толкова от страх пред бога, колкото от страх да не би душата му, когато се представи един ден горе, да намери затворена златната врата на рая. Но това бяха по-редки минути в живота му, когато се поразхлабваше обръчът на скръбта, ненавистта и високомерието му, в който беше сковано неговото себелюбиво сърце.

Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува много обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, но не спира,...