Студентът вдигна очи от тревата и се заслуша, но не можа да разбере какво му казва славеят, защото разбираше само това, което беше писано в книгите.
Но дъбът разбра и му стана тъжно, защото бе много привързан към малкото славейче, което бе свило гнездото си сред неговите клони.
– Изпей ми една последна песен – прошепна той. – Ще се чувствам самотен, когато си отидеш.
Славеят запя на дъба и гласът му беше като бълбукането на вода в сребърна кана.
Когато птичката свърши песента си, студентът се изправи и извади тетрадка и молив от джоба си. [[quote:0]] – Има форма, която не може да му се отрече – каза си той, докато се отдалечаваше през горичката. – Но има ли чувство? Страхувам се, че не. Всъщност славеят е като другите творци – всичко е само стил, без никаква искреност. Не би се пожервал заради другите. Мисли единствено за музика, а всеки знае, че изкуството е себично. И все пак трябва да се признае, че има няколко прекрасни акорда в гласа му. Колко жалко, че те не значат нищо и от тях няма никаква полза.
И той влезе в стаята си, легна в малкото си сламено легло и започна да мисли за любовта си. След известно време заспа.
А когато луната изгря в небесата, славеят кацна на розовия храст и притисна гърди към шипа. Пееше през цялата нощ с гърди, опрени в бодлите, а студената ясна луна се наведе и се заслуша. Пееше през цялата нощ, шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко, а кръвта му постепенно изтичаше.
Първо птичката пя за раждането на любовта в сърцата на младеж и девойка. На най-горното клонче на розовия храст разцъфна великолепна роза, като венчелистчетата се появяваха едно след друго, докато се лееше песента. Първоначално розата бе бледа като мъглата, надвиснала над реката – бледа като нозете на утринта и сребриста като крилете на зората. Розата, която разцъфна на най-горното клонче на храста, бе като отражение на роза в сребърно огледало, като нейна сянка във водна повърхност.
Но храстът извика на славея да се притисне по-плътно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – казваше той, – или утрото ще настъпи, преди розата да е довършена.
Затова славеят се притискаше по-плътно към бодила, а песента му ставаше все по-силна и по-силна, защото пееше за зараждането на страст в душите на мъж и жена.
В листенцата на розата се появи нежна руменина като руменината по лицето на младоженеца, когато целува устните на булката. Но шипът все още не беше достигнал сърцето на славея, така че и сърцето на розата остана бяло, защото единствено кръвта от сърцето на птичката можеше да обагри сърцето на розата.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа. [[quote:1]] – Натисни по-силно, малко славейче, – каза храстът, – или утрото ще настъпи, преди розата да е довършена.
Затова славеят се притисна по-плътно към шипа, той докосна сърцето му и остра болка прониза птичката. Болката ставаше все по-остра, а песента – все по-дивна, защото славеят пееше за любовта, която достига съвършенство чрез смъртта; за любовта, която не умира.
Така прекрасната роза стана червена като цвета на небето при изгрев. Пурпурни бяха венчелистчетата и червено като рубин бе сърцето й.
Но гласът на славея постепенно отслабна, малките му крилца започнаха да пърхат и мъгла се спусна над очите му. Все по-тиха ставаше песента и той чувстваше, че нещо го задушава.
След това славеят издаде последен звук. Побледнялата луна го чу, забрави за зората и се спря за дълго в небето. Чу го и червената роза, разтърси се от екстаз и разтвори венчелистчетата си в студения утринен въздух. Ехото отнесе звуците до дома на славея в планината и наруши съня на овчарите. Понесе се през тръстиките край реката и те предадоха посланието на морето.
– Виж, виж – извика храстът. – Сега розата е довършена.
Но славеят не отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шип в сърцето си.
А на обед студентът отвори прозореца си и погледна навън.
– А-а, какъв невероятен късмет – извика той. – Ето една червена роза! Не съм виждал роза като тази през целия си живот. Толкова е хубава, че съм сигурен, че има дълго латинско название.
И той се наведе и я откъсна. След това сложи шапката си и изтича до къщата на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на вратата и намотаваше синя коприна, а малкото й кученце лежеше в краката й.
– Ти каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза – каза студентът. – Ето най-червената роза в целия свят! Ще я носиш довечера до сърцето си и докато танцуваме, ще ти напомня колко те обичам. [[quote:2]] Но момичето се намръщи.
– Страхувам се, че няма да ми подхожда на роклята – отговори тя. – А освен това племенникът на управителя на двореца ми изпрати няколко истински бижута. А всеки знае, че бижутата струват много повече от цветята.
– Ей богу, ти си много неблагодарна! – отговори ядосано студентът и хвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и колело на каруца мина върху нея.
– Неблагодарна? – учуди се момичето. – Ако искаш да знаеш, ти си много груб. А освен това, кой си ти? Само един студент. Не вярвам някога да си имал сребърни токи на обувките като тези на племенника на управителя – и тя стана от стола си и влезе в къщата. [[more]] – Какво глупаво нещо е любовта! – мърмореше студентът, докато си отиваше. – Не е наполовина толкова полезна, колкото логиката, защото нищо не доказва. Винаги казва на човек неща, които няма да се случат, кара го да вярва в неща, които не са истински. Всъщност тя е твърде непрактична, а в този век да бъдеш практичен е всичко. Аз ще се върна пак към философията и ще уча метафизика.
И той се върна в стаята си, взе една огромна прашна книга и започна да чете.
„Оскар Уайлд. Приказки“, Библиотека Номад, 2000, двуезично издание, превод: Детелина Стоянова
