Бела Чолакова:
Най-комично бе не толкова самото пътуване, колкото заминаването ми от Никарагуа. Бях прекарала там почти месец на гости на брат ми и наивно вярвах, че вече няма какво да ме учуди.
С него се колебаехме какъв подарък да занеса на майка ми. Всъщност нямаше нужда от много мислене – тя винаги е мечтала за люлеещ се стол, а Никарагуа е страната на люлеещите се столове, така че беше ясно още от самото начало. Единственото, което трябваше да ни притеснява, бе пренасянето. Все пак ставаше дума за голям и тежък люлеещ се стол. Сега, като се замисля, се учудвам как дори за секунда не ни е хрумнало, че всъщност мога да ѝ купя такъв и от България. Явно и двамата с брат ми сме еднакво луди в ентусиазма си, защото положихме толкова усилия да измислим как да стане пренасянето и дори не помислихме, че съществува по-лесен вариант.
Както и да е, купихме прекрасен люлеещ се стол директно от един дърводелец, който живееше сред тропическата гора. Това беше най-малкият проблем. Решихме, че столът ще бъде опакован на две отделни части и даже забравихме за него. Ден преди заминаването аз започнах да си приготвям и куфара и тогава изведнъж се сетих, че всъщност имам право само на два пакета багаж. Което означаваше, че или трябва да си оставя куфара, или да взема само половин стол.
Измислихме някаква „гениална“ система и всичките ми дрехи и лични вещи привързахме с десетки въженца за рамката и седалката на стола. Изглеждаше ужасно странно – все едно огромен шарен октопод се бе увил около коренище. Тази сложна задача ни отне няколко часа работа, но пак не бяхме напълно готови. Това странно подобие на стол трябваше да се опакова, така че да може да издържи пътуването до България, което си беше поне 24 часа и пет различни полета.[[quote:0]]Брат ми ми каза:
– Най-добре да отидем на летището и да намерим опаковъчна фирма.
Естествено, как не се бях сетила по-рано. Натоварихме двата пакета и потеглихме към летището. Надявах се да има специално гише на терминала, където със специални опаковъчни материали и машини да превърнат този безумен багаж в сигурен и стабилен пакет.
Но бях забравила едно много важно нещо – че се намирахме в Никарагуа.
„Официалната фирма“, която отговаряше за опаковането на всички багажи на летището, се оказаха двама съмнителни типове, които седяха пред един хамбар близо до летището.
За мой ужас на всичкото отгоре заваля порой, който превърна улиците в реки, а моя багаж – в стол с подгизнали дрехи по него.
Мъжете ни увериха, че без проблем ще опаковат стола, но за мое учудване ни питаха дали не си носим поне кашони или нещо такова. Ако имахме кашони, щяхме ли изобщо да идваме при тях?
– Не се притеснявайте, сеньорита, веднага ще донесем – успокои ме единият.
Реших, че заради дъжда материалите им са в някакъв офис и момчето просто ще отиде да ги вземе. И наистина той изчезна зад бараките и след по-малко от десет минути се появи с няколко кашона – малко поопърпани и мокри ми се видяха, но вече не смеех нищо да кажа.
Започнаха да опаковат те, но се оказа, че и канап нямат. Тъкмо момчето да тръгне да търси и зад бараките се появи някакъв тип, който крещеше:
– Върнете си ми кашоните! Крадци, крадци! Откраднаха ми кашоните!
Аз реших, че нещо не съм разбрала, все пак испанският ми не е добър, но за мое съжаление се оказа, че момчето не е ходило до никакъв офис, а просто да открадне кашони някъде наблизо.
Направо се разплаках. Но така или иначе след поройния дъжд моите сълзи не можеха да намокрят повече стола.
Не знам какво се разбраха със „законния собственик“ на кашоните, но е факт, че не му ги върнаха.
Тогава наблизо мина един човек, най-вероятно служител на TАСА, защото на главата си беше нахлузил вместо дъждобран огромен найлонов плик с емблемата на авиокомпанията. Найлонов плик, в каквито по принцип се опаковат багажите в нормалните страни.[[quote:1]]– Щеше да е хубаво да имаме такъв плик – казах аз с надежда, че някой от нашите опаковащи ще отиде да попита човека откъде го е взел и да поиска и за нас.
Момчето явно мислеше като мен, защото веднага хукна към служителя. Тогава разбрах, че не мисли точно като мен, защото, вместо да го попита откъде е пликът, той направо го хвана, измуши му го от главата и просто го взе.
В този момент вече не знаех да плача или да се смея. Не чух какво си казаха, но е факт, че със същия найлон, с който никарагуанецът си пазеше гърба допреди секунда, бе обвит моят стол.
Вече бях тотално шашната, така че, когато момчетата надонесоха и стиропор и опаковъчно фолио, нито дума не казах. Само се надявах да не дойде някой отнякъде да си ги поиска и да трябва да разопаковаме. Единственото, за което съжалявам, е, че не снимах готовите пакети, защото друг такъв багаж просто няма.
На всичкото отгоре перипетиите не свършиха дотук. Когато най-накрая след 24 часа лашкане по самолети и тичане по летища, за да хвана връзката, пристигнах в България, от чудния багаж пристигна само едната част.
Идеално – щяхме да си имаме люлеещ се стол без седалка – нещо като нов вид фитнес уред. Служителите на българското летище ме помолиха да опиша багажа си и дори услужливо ми показаха листовка с примерни чанти, за да се ориентирам на коя най-много прилича.
– На никоя – отговорих без колебание, – багажът ми е пакет с неясна форма, опакован от едната страна със стиропор, от другата с мокър картон, отгоре завит в найлон с емблемата на TACA и на места залепен с тиксо.[[more]]Изгледаха ме така сякаш се колебаеха дали да извикат антитерористичен екип или направо някой от психиатрията.
На следващия ден, когато пакетът най-накрая пристигна, всички служители дойдоха да видят това чудо и доста се колебаха дали да не го разопаковат и щателно да го проверят. Какво толкова странно – просто дрехи, обвити върху стол с канап и подсигурени с кой каквото успя да открадне от летището в Манагуа – стандартна никарагуанска пратка.
