Безспорно "Безмълвието на момичетата", първата издадена у нас книга на известната британска авторка Пат Баркър, носителка на много литературни награди, между които и "Букър", е сред тазгодишните ми читателски попадения. А "личният ми топ 5+" по някакво съвпадение е все от произведения на талантливи дами, което много ме радва!

Женският прочит на Троянската война, както наричат "Безмълвието на момичетата", през цялото време ме връщаше в детските ми години, когато освен в разиграването на тези битки в махалата, всички се дърпахме от ролите на прочутите победители и променяхме изход. Обичах да декламирам и едно стихотворение на неизвестен автор, писал някой и друг век след Омир, което в превод звучеше така: "Сладка наричат войната ония, дето не са я видяли. Чуем ли битка, изтръпваме ние, тая попара сме яли. Щом ви се бие, тогава идете в пусти гори и баири. Там се избийте до крак, ако щете. Нас оставете на мира". С други думи: благодарение на стария филм на „Чинечита̀“ и един сборник с преводна поезия от древногръцки още тогава съм била подозрителна спрямо бляскавата страна на любимата митология и последващите я епоси.

Всъщност и слепият бард не е като да е прикрил много старателно цялата тази кървава вакханалия и жестокост, извършвана сякаш от лишени от разум същества, вероятно защото е била норма и не се е възприемала за нещо нередно. Въпреки че най-въздействащата сцена в "Илиада" е тази с Хектор и Андромаха – белег, че бедният певец, разчитащ на благоволението на богатите и силните,  е бил наясно с истинската същност и на войните, и на героите в тях.

Днес, благодарение на Пат Баркър, може да си представим, че най-сетне чуваме гласовете на обречените на безмълвие момичета. На онези същества, които – дори свободни и знатни – са обречени на мълчание, защото така им приляга. Нямащи думата, подмятани като разменна монета между знатни родове или военна плячка, принудени да изтърпяват прищевки и жестокости, свидетелки на смъртта на бащи, синове, братя, съпрузи, оцеляващи във военните станове наравно с кучетата, оценявани понякога по-ниско и от тях.

Баркър ни прави свидетели как момичето, награда за военните подвизи на Ахил, включващи впрочем клането на братя и съпруг, Бризеида, причината за "гнева Ахилов", израства до единственото подобие на близък до героя човек след загубата Патрокъл в кратките дни до смъртта. Израстване от предмет свидетелство за бойното величие до личност, за която те е грижа и трябва да подсигуриш след своя край. Така и с "Безмълвието на момичетата" си оставаме в историята на Ахил, но с надеждата, че на тази на Бризеида ще и дойде времето. 

“Митове” на Стивън Фрай: древногръцката митология с почит и ирония