Поне до началото на ноември 2018 г. имаше две големи книги на нашия книжен пазар: новият роман на Пол Остър, издаден от "Колибри" и преведен великолепно от Иглика Василева, и този на Павич.
Пол Остър, един от онези не много на брой автори от съвременната литература, които харесвам, не е точно мое лично откритие, но това е друга история. "4 3 2 1" е роман, чиято идея тръгва от една шега в определени етнически емигрантски среди, шега, произлизаща от трудно за произнасяне рождено име, забравено предложение за ново и искреното признание, факта на родния език.
Роман, който за мен бе като художествено превъплъщение на две от очароващите ме научни области - квантовата физика и генетиката. Като красиво художествено онагледяване на струнната теория и заложената в наследствеността ни "задължителна" драма, от която под една или друга форма сме принудени да отпием.
Отделно от познатото ми още от най-ранни години "пренаписване" и "фантазиране" на всяка една реалност, случила се в живота ми, което направи "4 3 2 1" книга твърде близка до собственото ми Аз, я имаше и историческата линия. Америка през 60-те години на миналия век - времена странни, пълни с напрежение, противопоставяния и твърде много младежки илюзии. Един различен вече позабравен свят, разделен, търсещ и неспокоен, в известен смисъл наивен и умилителен. Свят, който по един или друг начин се стреми към по-голяма справедливост, духовна красота, всемирна любов. Свят, в който девизът е:
"Прави любов, а не война!"
Където амбицията и кариеризмът са едва ли не мръсна дума. Претворен в различните вариации на Остър, свят далечен и неразбираем като че ли днес, невинен и несъзнаващ посоката си, красиво повехнал като забравена между страниците на недочетена книга английска роза. Този свят се завръща с "4 3 2 1" като евъргрийн мелодия от стара винилна плоча.
