Тази година отбелязваме 100 годишнината от рождението на Леда Милева – автор на едни от най-обичаните детски стихове. Преводачка, общественичка и дипломат, дъщеря на поета Гео Милев. Била е ръководител на детско-юношески предавания в Радио София, главен редактор на детски списания, редактор в издателствата „Народна младеж" и „Български писател". От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българската национална телевизия. Посланик и постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Председател на Съюза на преводачите в България и дългогодишен председател на българския център на Международния ПЕН клуб. Народен представител е в Осмото и Деветото народно събрание и Седмото велико народно събрание.
Автор е на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски, полски и други езици, както и на множество статии по проблемите на литературата, превода и международното културно сътрудничество. Преводач е на съвременна американска, английска и африканска поезия.
Кой от нас – малък, голям или съвсем пораснал – не помни наизуст „Зайченцето бяло“ и „Сиводрешко и Бързобежко“. Но нашата най-любима нейна творба е „Синя приказка“, която можете да си припомните по-долу:
***
Повя южнякът.
Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
- Всичко хубаво е златно! - рече то. - Златно е и житното зрънце, златно е и ясното слънце, златно и аз съм, макар че... името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
- Не знам. Никой не ми е казвал...
Вечерта дойде една мравка:
- Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува.
Но синьото цвете прошепна:
- При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока - и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока - и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето - и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
- Довиждане, Мравке!
- Довиждане, Незабравке!
И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и все по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
- Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
- Няма го - отвърна Незабравката. - То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!... Виж, стеблото му само остана до моето рамо - една клечица суха...
- Няма да те оставя самичка! - каза мравката. - Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища като малки сини приказки. Искаш ли?
- Как да не искам!
И синята незабравка погали с листенца своята приятелка - умната мравка.