Още от пролетта планирахме да отидем в Банско за един уикенд и да изкачим връх Вихрен. С идеята да разнообразим традиционния маршрут дотам (визирам скучно шофиране по магистрала "Струма" и опъване на нервите по завоите след това) решихме да пробваме един алтернативен и разнообразен транспорт в тази посока – Родопската теснолинейка от гара Септември. Това наше решение се оказа не просто добро, а най-доброто!
Да започнем оттам, че съществува грамотно направен сайт, който ни помогна да разберем всичко, което ни интересуваше за нашия трип – информация за теснолинейката, за нейния маршрут, цени на билети и разписания.
Стигайки гара Септември, на гишето ни сюрпризираха с невероятната цена на билет от 6 лв. на човек, а отгоре на всичко касиерката ни направи отстъпка за група от трима души, което смъкна цената на билета до Банско на около 5 лв. Последно си спомням, че платих 5 лв. за транспорт на един таксиджия, за да закара мен и приятелките ми от пл. "Славейков" до моста на НДК! Смятайте…
Вече с билети в ръка се запътихме към перона, откъдето тръгва теснолинейката. Той е различен от тези за редовните влакове и се намира леко встрани от основните перони. Няма табелки, затова пък питахме хората на гарата, които не липсваха.
На пръв поглед вагоните ми се сториха спретнати и чисти, затова бързо намерихме места за нашата група. Разположението на местата е много удобно и подходящо за групи пътуващи туристи – групирани са по 4-5 седалки.
Не пътувам често в влак, даже бих казала никога, затова тръгването на теснолинейката криеше известно вълнение и тръпка за мен. Да се подадеш на прозорчето, да усетиш ветреца и да помахаш на оставащите на гарата хора – това си бе типична сцена от филм.
За кратко минахме няколко селца в подножието на планината и целеустремено се насочихме към Рило-Родопските гори. Гледките на златисти равнини рязко се смениха със страховити и величествени скални масиви, гористи местности и долината на река Чепинска. Тунелчетата са толкова малки, че ако протегнеш ръка през прозореца, можеш да ги пипнеш.
След като мина моментът на първоначалното вълнение, дойде време да се насладим на пътуването – звукът от отварянето на бутилката розе едва се чу заради характерното тракане на влака.
Неусетно стигнахме до първата ми позната спирка – гара Велинград, а след това се запътихме още по-навътре в гористата местност, за да достигнем най-високата гара на Балканите, а именно гара Аврамово. Тази малка гара е толкова китна и красива, че десетте минути почивка, които машинистът дава, изобщо не стигат да й се насладиш.
Направи ми впечатление, че основните гари по маршрута на теснолинейката са добре поддържани, ремонтирани и много красиви, окичени с типичните саксии с мушкато. След тази гара имаше още няколко забележителни спирки, както и такива, които никога не бих разпознала – просто обозначени места в гората. Явно местните хора си ги знаят и ги използват, защото няколко човека се качиха оттам.
Приближавайки Разлог, появата на златистите низини между Рило-Родопската верига и Пирин ни подсказаха, че теснолинейка трипът е към своя край. Тези 4-5 часа път минаха неусетно, а зарядът след това нестандартно пътуване ни стигна точно да изкачим на един дъх връх Вихрен на следващия ден.
Автор: Пламена Денкинска
Повече от Плам Денкинска можете да прочетете в блога й plammonde.com.
