Дядо ми всяка седмица беше горе. С брезентова раница, избеляла от слънцето, вътре с тенекиена кутия с домашна храна, а на връщане – със затъкната китка горски цветя. Въпреки протестите ми успя няколко пъти да заведе и мен – аха-аха да вляза в ритъма на мрънкането, и планината ме е превзела. Накрая съм умиротворена, усмихната, замълчана. Витоша ме е победила без бой.
Пътувахме с автобус тогава, от Хладилника до горе. Сега нещата не са се променили много. Същите автобуси, на връщане препълнени с хора. Същият кабинков лифт, с огромната опашка, която се вие пред него на слизане. Горе обаче има някои подобрения. Първо, навсякъде, абсолютно навсякъде, е чисто. Никъде не видяхме найлонови пликчета, опаковки от чипс или кутийки от бира. Второ, има със сигурност поне едно хубаво място за хапване – за него ще ви разкажа съвсем скоро. Трето, планината е пълна с хора, и то всякакви. Стари планинари, млади семейства с деца, групи младежи, облечени напълно неадекватно, дори чужденци, говорещи на всякакви световни езици. Повечето се поздравяват с “добър ден” – съучастнически някак, все едно споделят някаква огромна тайна. И всъщност е точно така. Хората, които са се качили горе, знаят каква е разликата между долу и горе. Знаят и колко е лесно да се качиш горе. И колко си щастлив от това.
Неслучайно невероятният Алеко, на когото в голяма степен дължим импулса не само да се качим на Витоша, но и изобщо да практикуваме туризъм в България, се е нарекъл Щастливеца.
В този слънчев и пищен октомврийски ден хората се наслаждават на планината без усилие. През зимата обаче не е така. Ние, които сме се научили да караме ски именно на тази планина, пили сме чай в “Алеко” и сме познавали лично Иван, Спас и другите легендарни лифтаджии, не можем да приемем лесно факта, че сега горе работи само "Лалето", а повечето съоръжения не са обновявани от нашата младост насам. Ако властите и олигарсите, които през последните години се опитват да сложат ръка на целия ски комплекс, успеят да измислят някакъв мъдър и устойчив план на развитие на спортната зона, софиянци трябва да бъдат повече от щастливи. Съдейки обаче от начина, по който се случиха нещата на Банско например, както и от застоя през последните години, е напълно ясно, че можем да очакваме само високи цени, "смърт" за всички малки предприемачи извън “Витоша ски” и загуба на старовремешния чар на планината.
А той все още се усеща навсякъде – в прокопаните на ръка пътеки, в павираните пътища, в мостчетата, в старите хижи. София е много променена, но Витоша не е. Ако затвориш очи, можеш да си представиш компаниите стари софиянци, които в бели премени, с бомбета и бастуни, с шалове и широкополи шапки отмарят по морените и се снимат за спомен.
Ако има място, където Стара София е толкова близо до нас, това е Витоша. Цялата планина е като резерват, пазещ едно особено чувство на споделеност, тържество и традиция. От нас зависи да й се наслаждаваме по-често и да не позволяваме на никого да наруши закона на планината. Който гласи, че всеки има право да й се наслаждава, стига да я уважава, обича и пази.
