ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Ние всички сме Щастливци!

Дядо ми всяка седмица беше горе. С брезентова раница, избеляла от слънцето, вътре с тенекиена кутия с домашна храна, а на връщане – със затъкната китка горски цветя. Въпреки протестите ми успя няколко пъти да заведе и мен – аха-аха да вляза в ритъма на мрънкането, и планината ме е превзела. Накрая съм умиротворена, усмихната, замълчана. Витоша ме е победила без бой.

Пътувахме с автобус тогава, от Хладилника до горе. Сега нещата не са се променили много. Същите автобуси, на връщане препълнени с хора. Същият кабинков лифт, с огромната опашка, която се вие пред него на слизане. Горе обаче има някои подобрения. Първо, навсякъде, абсолютно навсякъде, е чисто. Никъде не видяхме найлонови пликчета, опаковки от чипс или кутийки от бира. Второ, има със сигурност поне едно хубаво място за хапване – за него ще ви разкажа съвсем скоро. Трето, планината е пълна с хора, и то всякакви. Стари планинари, млади семейства с деца, групи младежи, облечени напълно неадекватно, дори чужденци, говорещи на всякакви световни езици. Повечето се поздравяват с “добър ден” – съучастнически някак, все едно споделят някаква огромна тайна. И всъщност е точно така. Хората, които са се качили горе, знаят каква е разликата между долу и горе. Знаят и колко е лесно да се качиш горе. И колко си щастлив от това.

Неслучайно невероятният Алеко, на когото в голяма степен дължим импулса не само да се качим на Витоша, но и изобщо да практикуваме туризъм в България, се е нарекъл Щастливеца.

В този слънчев и пищен октомврийски ден хората се наслаждават на планината без усилие. През зимата обаче не е така. Ние, които сме се научили да караме ски именно на тази планина, пили сме чай в “Алеко” и сме познавали лично Иван, Спас и другите легендарни лифтаджии, не можем да приемем лесно факта, че сега горе работи само "Лалето", а повечето съоръжения не са обновявани от нашата младост насам. Ако властите и олигарсите, които през последните години се опитват да сложат ръка на целия ски комплекс, успеят да измислят някакъв мъдър и устойчив план на развитие на спортната зона, софиянци трябва да бъдат повече от щастливи. Съдейки обаче от начина, по който се случиха нещата на Банско например, както и от застоя през последните години, е напълно ясно, че можем да очакваме само високи цени, "смърт" за всички малки предприемачи извън “Витоша ски” и загуба на старовремешния чар на планината.

А той все още се усеща навсякъде – в прокопаните на ръка пътеки, в павираните пътища, в мостчетата, в старите хижи. София е много променена, но Витоша не е. Ако затвориш очи, можеш да си представиш компаниите стари софиянци, които в бели премени, с бомбета и бастуни, с шалове и широкополи шапки отмарят по морените и се снимат за спомен.

Ако има място, където Стара София е толкова близо до нас, това е Витоша. Цялата планина е като резерват, пазещ едно особено чувство на споделеност, тържество и традиция. От нас зависи да й се наслаждаваме по-често и да не позволяваме на никого да наруши закона на планината. Който гласи, че всеки има право да й се наслаждава, стига да я уважава, обича и пази.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...