ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Една българка в Иран и нейните неочаквани открития

Не съм мечтала да посетя Иран. Мечтала съм да посетя древните градове и гробници на Персийската империя, но не и Иран. Както всеки европеец потръпвах от мисълта за ислямския режим, превзел и сковал страната от няколко десетилетия и превърнал прозападната държава в крайнорелигиозна и опърничава съседка на страните в региона и враг на Запада.

Стана обаче така, че получихме покана от Turkish Airlines да посетим страната с група български туроператори – от този тип покани, които не можеш да откажеш, защото никога повече няма да получиш. И така, по логиката „Кога друг път ще отида в Иран?“, два месеца преди напрежението между САЩ и Иран да превърне подобни планове в пълна лудост, аз и още десетина българи, 8 от които жени, поехме към персийските територии.

Да, жените ходят с покрити глави!

Дрехите в куфара ми бяха предимно широки, с дълъг ръкав и крачоли. Макар да не ми се вярваше, че са жизненоважни, имаше и няколко шала. Бях прочела, че всички жени там ходят с покрити глави, дори европейките. Оказа се обаче, че има голяма разлика от теоретичната идея да ходиш с покрита с шал глава до реалността и безапелационността на това положение.

Полетът от Истанбул до Шираз е около 3 часа и половина. С полета на Turkish Airlines не се усетиха много, но се усети друго. Още докато кацахме, за няколко мига всички жени в самолета се преобразиха за миг – с едно отработено движение всички те вдигнаха като по команда шаловете и покриха главите си. Направихме го и ние, малко на смях, малко нервно, но без да подозираме, че ще си останем така за следващите пет дни.

Бързо-бързо стигнах до извода, че с покрита глава ми е по-добре. Когато си така, никой не те гледа /тоест, гледат те, но с одобрение и възхита, а не с укор/, а един от най-добрите съвети, които получих преди това от хора, които са пътували в тази част на света, беше – прави като местните и не се набивай на очи. Случи ми се два пъти да остана без шал на главата – единия път не забелязах, че ми се е свлякъл, докато се снимахме в двора на една джамия и един охранител любезно ми направи забележка. Другия път слязох от буса, с който се придвижвахме, и докато ровех из багажника, шофьорът ни самоотвержено се хвърли да ме прикрива с тяло от минаващите коли, с репликата – Lady, you’re in Iran

Хората са като нас

По стечение на обстоятелствата посетихме един обикновен ирански дом, в който ни посрещнаха домакинята – университетска преподавателка, и нейният съпруг, който не разбрах какво работи, но пък цяла вечер ни свири и пя. Как живеят ли? Като много български семейства – напълно нормално, в апартамент с голям хол, постлан с персийски килим, разбира се. Доста празен откъм вещи и техника, защото в условията на ембарго и липса на западни стоки, дори да имаш пари, няма какво да купиш. Шокиращата разлика беше в тоалетната - макар да бях свикнала с клекалата в обществените тоалетни, присъствието на подбно съоръжение в изрядно чистата тоалетна на този частен дом ме обърка.

Отношенията в семейството са напълно подобни на тези у насжената не само готви, но и командва парада и покритата глава никак не й пречи да ръководи семейния живот. Впрочем вкъщи и пред близки хора жените могат да ходят без шалове, нещо, от което ние щедро се възползвахме, приемайки тримата иранци, които ни съпровождаха – гида, шофьора и фотографа ни, едва ли не за роднини. Те също ни приеха за такива и дори ни стиснаха ръка на сбогуване, нещо, което не се допуска на обществено място или между непознати.  

Аз лично се моля тази древна страна и чудесни хора да не станат жертва на световната борба за власт и петрол, а да живеят в мир и спокойствие. Дано някой ден да живеят и свободно.

 

А ето и един филм с награда "Оскар", в който се разказва за Иран

 

 

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...