В условията на карантина мъжете ни – тези доскорощни лъвове на Балканите, са притихнали до огнището като домашни котараци. Обули са чорапите на пингвини и блузата, спомен от бившо гадже и чакат да ги погалят. В спомените им отеква пукотът на далечни офис битки, когато те са били герои, спасявали са фирмата, а сега няма кой да ги похвали. Егото им е наранено. Мечтаят за времената, когато денят им започваше в 9 и свършваше в 5 и никой не ги следеше какво са свършили. Никой не ги кореше, че семейството иска грижи и те трябва да са споделени. Доскоро животът им течеше в удобното русло на мъжките работи, а досадните задължения оставаха за жените, тези мултифункционални роботизирани брънки в системата, които успяваха да се справят с всичко сами. А сега какво им става? Защо са навъсени и все мрънкат?

Условията на карантина се оказаха санаториум за едни и производствена поточна линия за други.

Във време, когато всички пренареждат приоритетите си и преразпределят задачите и ресурсите си, мъжете сякаш отказват да се солидаризират със системата. Усетили „жегата“, те мечтаят за деня, в който ще се върнат на работа. Защото там зависят само от себе си или от шефа, а вкъщи към тях са отправени поне няколко погледа с категорични желания. Това на мнозина им се струва повече от несправедливо. Оказва се, че чак сега разбират какво е едновременно да работиш и да се грижиш за домакинството. Нещо, което доскоро удобно бе спестено на силния пол. Само че с коронавирус наоколо няма мърдане, домът е тесен, шумът болезнен, четенето на книжки и гледането на сериали са лукс, отреден само ако живееш сам, при мама или нямаш деца.

В условията на карантина много мъже бяха разкрити, че за нищо на света не са готови да жертват собствения си комфорт в името на семейството.

Дори мисълта за това ги изнервя: да се занимаваш с децата, докато не ходят на градина или училище, да пазаруваш разумно и достатъчно често, защото храната е функция на скуката и хладилникът е винаги празен, да приготвиш обяда, докато жена ти има конферентна връзка с офиса си, да разбереш откъде се пуска пералнята и къде е четката за тоалетната... И най-вече – да проявиш мъжко великодушие и да потушиш страстите, да кажеш добра дума и на уморената си жена, и на разплаканите деца, да ги успокоиш и прегърнеш, вместо обиден да се затваряш в спалнята. Защото е най-лесно.

Всъщност бягството, съпътствано от задължителното сърдене, се превърна в запазена марка на обидения на карантината мъж.

Удобна поза и инвестиция в доброто психическо здраве. Вие се оправяйте!

Децата си вървят с майката е стара българска максима. С други думи, който има деца, да си ги гледа. Да, но трябва и да се работи. Повечето мъже, които познавам, открито се подиграват на опитите на половинките им да градят кариера. Обикновено аргументът е, че работата е „тъпа“ или за „смешни пари“. В същото време те отказват да поемат отговорност за издръжката на същата тази жена, която да може да влезе в ролята на домакиня. Пак по стара българска традиция въртенето пред печката и възпитанието на децата не се броят за работа. То си е нищоправене. Нещо като отворена позиция на трудовата борса, за която все няма кандидати, но жените са съгласни и на това, защото са отговорни същества. Защото оцеляват и продължават, вкопчени в този живот, благодарение на безпогрешния си усет да влизат в роли, да се грижат този свят да го бъде, защото е на техните плещи.

Жените всъщност са големите герои на кризата, а много мъже припознаха в тях заплаха за собственото си величие.

Те бяха детронирани. Събудиха се старите комплекси. И резултатът не закъсня. Семейството е в криза, а ескалиращите конфликти вътре в него, както и нарастващите случи на домашно насилие, са доказателство за безсилието на силните...

Влакът дерайлира: растат случаите на домашно насилие